Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Господин Дж. Л. Б. Матекони се разсмя.

— Не съм подслушвал. Или по-точно, нямах намерение да подслушвам, а само да чуя… — Той не се доизказа. Не можеше да обясни добре.

— Искаше да видиш дали съм заета — изпревари го маа Рамотсве. — Това ли е?

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Точно така.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Винаги можеш да почукаш и да кажеш: „Ко-ко“. Нали така се прави обикновено?

Господин Дж. Л. Б. Матекони прие забележката с мълчание. Нямаше желание да спори с маа Рамотсве на тази тема. Искаше му се час по-скоро да й разкаже за колата на месаря и погледна с копнеж към чайника. Можеше да седнат да пият чай и той да й разкаже каква ужасна измама беше открил съвсем случайно, а тя да го посъветва какво да предприеме. Той намекна, че времето е горещо и че е жаден, и маа Рамотсве незабавно му предложи чаша чай. Тя усещаше, че е развълнуван от нещо, а несъмнено една от задачите на всяка добра съпруга е да изслушва мъжа си, ако нещо го вълнува. „Макар че не съм истинска съпруга — каза си тя. — Само годеница, но и годениците трябва да изслушват и могат да дадат точно същите съвети, каквито дават съпругите“. И тъй, тя сложи чайника и те пиха заедно ройбос, седнали в сянката на акациевото дърво, до което господин Дж. Л. Б. Матекони паркираше камиона си. А от клонака над тях тихо ги наблюдаваше един сив африкански гълъб, който накрая литна да търси изгубеното си другарче.

Реакцията на маа Рамотсве бе точно такава, каквато господин Дж. Л. Б. Матекони очакваше. Тя побесня, но не шумно и демонстративно, както се случваше при други темпераментни хора, а тихо, със стиснати устни и с един особен блясък в очите, който ясно изразяваше чувствата й. Тя не можеше да понася непочтеността във всичките й форми, смяташе я за най-голямата заплаха за човешките отношения. Ако не можеш да имаш доверие на хората, че ще направят каквото са обещали, животът става абсолютно непредвидим и несигурен. Най-основните ни житейски действия почиват на взаимно доверие, дори ежедневни неща като това да пресечеш улицата. Нали трябваше да имаш доверие на шофьорите, че ще внимават и няма да те блъснат, на продавача от крайпътната будка, че няма да те отрови с храната, която ти продава. Това е урок, който научаваме още като деца, когато родителите ни подхвърлят към небето и ни чакат да се върнем в обятията им. Ние вярваме, че те ще ни чакат и те наистина ни чакат.

Когато господин Дж. Л. Б. Матекони свърши разказа си, маа Рамотсве мълчеше. После проговори.

— Знам го този сервиз — каза тя. — Ходила съм в него преди много време, точно след като купих белия микробус. Това беше преди да почна да посещавам „Тлоквенг роуд спийди моторс“, разбира се.

Господин Дж. Л. Б. Матекони слушаше внимателно. Това обясняваше състоянието на микробуса, когато за пръв път бе докаран в сервиза му. Той си бе помислил, че износените уплътнения на спирачките и разхлабеният амбреаж се дължат по-скоро на небрежността на самата маа Рамотсве, отколкото на обслужването в сервиза — ако това изобщо беше обслужване. „Фърст клас моторс“, както имаха безочието да се наричат. Тази мисъл накара сърцето му да трепне. Толкова лесно е било маа Рамотсве да катастрофира с тия скапани спирачки и ако това беше станало, той никога нямаше да я срещне и никога нямаше да стане това, което е сега — годеник на една от най-прекрасните жени в Ботсуана. Но усети, че няма смисъл да се оставя на подобни мисли. Историята е пълна със събития, които са преобърнали света, а е можело да бъдат избегнати. Ами ако англичаните се бяха поддали на натиска на Южна Африка и се бяха съгласили да оставят онова, което преди се наричаше Бечуаналенд, част от провинция Кейп? Можело е да се случи много лесно и тогава Ботсуана нямаше да съществува и това би било загуба за всички. И неговият народ щеше толкова много да страда. Толкова години страдания, преживени от други нации, които на тях им бяха спестени. И това, което им ги спести, бе решението на някакъв политик, някъде далеч от Протектората, който едва ли твърде много се интересуваше от него. И, разбира се, дължеше се и на господин Чърчил, от когото той силно се възхищаваше, макар че беше още малко момче, когато господин Чърчил почина. В едно от списанията на маа Макутси господин Дж. Л. Б. Матекони бе чел, че когато господин Чърчил като млад отишъл в Америка, за малко не бил сгазен от минаваща кола. Ако стоял петнайсет сантиметра по-напред на улицата, колата, която го ударила, щяла да го убие, и това щяло да промени в много отношения най-новата история на света, или така поне твърдеше статията. И после друг пример — с президента Кенеди, който е можел да се наведе напред в мига, в който е бил натиснат спусъкът, и да остане жив, пак, за да промени историята, нещо, което отчасти вече бил сторил. Но господин Чърчил бе останал жив, както и маа Рамотсве, а това е важното. Сега белият микробус бе грижливо поддържан, с изправни спирачки и затегнат амбреаж. И освен това господин Дж. Л. Б. Матекони сложи нов, по-широк колан на шофьорската седалка, за да може маа Рамотсве да се чувства удобно и сигурно. Тя беше в безопасност, а господин Дж. Л. Б. Матекони държеше най-много на това. Беше немислимо да й се случи нещо лошо.