Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Но същата вечер децата дойдоха при тях на верандата — Мотолели и Пусо, двете сирачета, които господин Дж. Л. Б. Матекони бе прибрал да отглежда. Така че той не можа да каже нищо нито на верандата, нито на масата, докато вечеряха. Докато ядяха гозбата на маа Рамотсве, целият разговор се въртеше около новата рокля, обещана на Мотолели, за която очевидно имаше много да се говори.

Тази сутрин маа Макутси стана рано, макар вечерта да си бе легнала много късно и да бе спала само няколко часа. Тя стана в пет часа, точно преди да се съмне, и отиде да се измие на чешмата, която използваше заедно с още две други къщи. Не беше лесно да се мие така и тя копнееше за деня, в който ще разполага със своя чешма и дори с душ. И този ден наближаваше, това бе една от причините маа Макутси да не може да заспи. Предният следобед тя бе открила една къща, в която се даваха под наем две стаи, в много по-добър квартал от този, в който сега живееше. На практика това бе половината, и то по-добрата половина от една евтина къща със собствен водопровод. Казаха й, че няма да е скъпо да се постави простичък душ и че това може да стане седмица-две, след като се нанесе в квартирата. Това я накара да плати веднага капаро, което значеше, че можеше да се премести до десетина дни.

Наемът бе почти тройно по-висок от този, който плащаше за сегашната си стая, но тя с изненада откри, че спокойно може да си го позволи. Финансовите й възможности рязко се подобриха, откакто основа „Школата по машинопис за мъже Калахари“. Тази школа провеждаше заниманията си няколко пъти седмично в залата към една църква и предлагаше инструкции по машинопис и помощ за овладяването му — само за господа. Имаше много курсисти. Маа Макутси трябваше да изготвя списък от желаещите за следващия месец, а парите, които печелеше, прилежно внасяше в банковата си сметка. Сега там имаше достатъчно за капаро и още много. Ако решеше да изпразни сметката си, щеше да може да предплати наема си за осем месеца и пак да остане солидна сума, която да изпрати на роднините в Бобононг. Сега тя им пращаше два пъти повече пари и наскоро получи писмо с благодарности от леля си. „Сега се храним добре — пишеше леля й. — Ти си добро момиче и всеки ден те споменаваме, докато ядем хубавата храна, която можем да си купим благодарение на теб. Не всички момичета са такива. Много момичета мислят само за себе си (аз имам дълъг списък с такива), но ти мислиш за лелите и братовчедите си. Това е много добър знак“.

Когато прочете писмото, маа Макутси се усмихна. Това беше любимата й леля и един ден тя щеше да й изпрати билет, за да дойде в Габороне. Леля й никога не бе излизала от Бобононг и за нея щеше да е голямо преживяване да види Габороне. Но беше ли това добра идея, чудеше се тя. Ако никога не си напускал родното си място, може би ще се разстроиш, ако изведнъж откриеш, че светът е много по-голям. Леля й си беше добре в Бобононг, но ако попаднеше в Габороне, толкова по-шарен и вълнуващ, можеше да й стане тежко като се върне в Бобононг, сред ония скали, суха земя и пек. И може би беше по-добре леля й да си стои, където е, а пък маа Макутси щеше да й изпрати снимка на Габороне, така че тя да получи някаква представа какво е градът.

Маа Макутси излезе от стаята си и се отправи към чешмата, която се намираше до съседната къща. Тя и останалите, които ползваха тази чешма, плащаха на съседката двайсет пули на месец за тази привилегия и въпреки това тя им се караше, че харчат твърде много вода. Ако водата течеше, докато някой си сапунисваше лицето, собственичката имаше право да се появи и да направи забележка за това колко малко вода има в Ботсуана.

— Страната ни е безводна — бе казала веднъж тя на маа Макутси, докато маа Макутси се опитваше да си измие косата под течаща вода.

— Да — каза маа Макутси изпод струята хладна вода. — И затова имаме чешми.

Тогава собственичката избухна.

— Заради такива като тебе — надвеси се тя над рамото й, — заради такива като тебе пресъхват язовирите и настава суша. Внимавай, защото иначе цялата страна ще пресъхне и ще трябва да вървим някъде другаде. Просто внимавай.

Това много ядоса маа Макутси, защото тя никога не пилееше водата. Но все пак нали от време на време и тя трябваше да се измие, какъв беше смисълът да има чешма, ако никой не се докосва до нея, макар че точно това беше желанието на собственичката.

Тази сутрин тя не се виждаше никаква, така че маа Макутси пропълзя под чешмата на ръце и на колене и пусна водата върху главата и раменете си. След миг малко се пообърна, за да измие и краката си. Водата приятно гъделичкаше прасците и коленете й. После, чиста и освежена, се върна в стаята си. Сега ще направи закуска и ще даде на брат си Ричард прясна каша… Тя спря. За миг бе забравила, че Ричард вече го няма и че ъгълът в стаята, където зад пердето бе леглото му, сега е празен. Маа Макутси застана на прага и се загледа в празния ъгъл. Само преди четири месеца той все още лежеше там, борейки се с болестта, която малко по малко изсмука живота му. Маа Макутси се грижеше за него, сутрин, преди да излезе за работа правеше всичко възможно да му е удобно през деня и когато се връщаше му носеше малки деликатеси, колкото можеше да си позволи с нищожната си заплата. Бяха й казали, че той трябва да се храни дори да няма апетит. И тя се стараеше, носеше му пастърма, макар че беше разорително скъпа, дини, които разхлаждаха устата му и му осигуряваха нужната захар.