Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Но нищо не помогна — нито добрата храна, нито грижите и нежността, нищо не можа да промени горчивата истина, че болестта, която изсмукваше живота му, не може да бъде победена. Действието й можеше да се забави, състоянието му можеше да се поддържа, но в края на краищата изходът беше един.

В онзи ужасен ден тя очакваше, че когато се върне от работа, може би няма да го завари. Беше отпаднал, със слабичък гласец, като на птиче. Маа Макутси се замисли дали да не си остане в къщи, но маа Рамотсве нямаше да бъде в офиса цяла сутрин и там трябваше да има някой. И тъй, тя му каза довиждане, съвсем както всеки ден, макар и да знаеше, че това може би е последният път, когато говори с него. Интуицията не я подведе. В ранния следобед съседката, която го наглеждаше няколко пъти на ден, й се обади и й каза да си дойде. Маа Рамотсве предложи да я закара с белия микробус и тя прие. Когато минаваха покрай Бостуанския технически колеж, тя усети изведнъж, че вече е много късно. Облегна се и покри лице с ръцете си, защото вече знаеше какво ще завари, когато се прибере.

Сестра Банджуле беше там. Тя беше медицинска сестра от Англиканския приют и съседката беше извикала и нея. Тя седеше до леглото му и когато маа Макутси влезе, стана и я прегърна. Същото направи и маа Рамотсве.

— Каза името ти — прошепна сестрата на маа Макутси. — Това беше единствената му дума, преди Господ да го прибере. Казвам ти истината. Само това каза.

Те постояха така заедно няколко минути, три жени — сестра Банджуле в бяла престилка, маа Рамотсве с червената си рокля, която сега щеше да смени с черна, и маа Макутси в своята нова синя рокля, купена с парите от курсовете по машинопис, които водеше. После съседката, която стоеше до вратата, изведе маа Рамотсве, за да може сестрата да извърши насаме последните грижи за мъртвия. Животът му не беше продължил дълго, но той бе получил безусловната любов и привързаност на сестра си, която знаеше как да му ги даде от цялото си сърце. „Приеми душата на брат си“. И тя съблече износената и изцапана риза и я замени с бяла дреха, за да може и клетникът да напусне този свят в чисто и светло облекло.

Искаше й се той да можеше да види новия й дом, щеше да му хареса, защото обичаше да е сам и да има достатъчно въздух. Щеше да му хареса и чешмата, а тя сигурно би станала като онази жена, която се караше да не се пилее водата. Но това беше невъзможно и тя приемаше нещата, защото знаеше, че той не страда повече.

Новото жилище, в което се преместваше, беше много по-близо до работата й. Не бе далеч от Африканската алея, в район, известен на всички като Второ предградие. Улиците там съвсем не бяха като зелената и тиха „Зебра драйв“, но поне бяха нормални улици, със собствени имена, а не изровените траншеи, които пресичаха насам-натам Олд Наледи. Къщичките там бяха спретнати, сред малки дворчета, с папая или кичести храсти за жив плет. Тези къщички, макар и малки, бяха удобни за разни счетоводители, управители на магазинчета, дори за учители. Беше съвсем приемливо за човек с нейното положение — отличничката на Ботсуанския колеж за секретарки и помощник-детектив — да живее в такъв квартал. Тя се почувства горда, че се мести в този квартал. Тук нямаше да се носи такава миризма, защото канализацията беше нормална и нямаше толкова боклуци по улиците. Не че в Ботсуана мирише навсякъде, в никакъв случай, но има малки кътчета и едно от тях беше близо до квартирата на маа Макутси на Олд Наледи. Самата стая на маа Макутси обаче беше дом на човечността и топлотата.

Фактът, че сега маа Макутси ще да разполага с цели две стаи от общо четири, означаваше, че вече можеше да каже: „Аз живея в къща“. „Моята къща“ — тя опита да произнесе тези думи и в първия миг те й прозвучаха странно, почти неприлично. Но беше истина. Щеше да отговаря за половин покрив, за половината двор и това придаваше истинност на израза „моята къща“. Беше приятна мисъл — още една голяма крачка по пътя, който я изведе от затворения живот в Бобононг, без никакви възможности и бъдеще, през Ботсуанския колеж за секретарки и звездния й миг на дипломирането с резултат от 97% процента на държавните изпити. И ето сега навлизаше в нов етап — наемателка на къща с двор и собствени дървета папая, а и с достатъчно място за простиране на прането.

Обзавеждането и украсата на новия й дом беше въпрос от първостепенно значение и предмет на продължителни обсъждания с маа Рамотсве. В офиса имаше дълги часове, в които не ставаше нищо особено, и тези часове преминаваха в разговори, плетене или просто с поглед в тавана, наплют от мухите, чиито следи напомняха на малки пътечки през храстите. Маа Рамотсве имаше твърди убеждения относно обзавеждането на дома и ги бе осъществила на дело в къщата си на „Зебра драйв“. Нейната гостна беше несъмнено най-уютната стая, която маа Макутси бе виждала. Когато за пръв път дойде на гости на „Зебра драйв“, тя застина на прага на гостната, във възторг от хармонията между цвета на дивана и тапицерията на столовете с пухкавите им възглавнички, които така те мамеха да се отпуснеш сред тях и обещаваха утеха и прегръдка за всеки уморен и тъжен. Ами съкровищата по поличките? Паметният плакет на сър Серетсе Кхама, чаената чаша с образа на кралица Елизабет II, на която кралицата се усмихваше толкова окуражаващо. И снимката на Нелсън Мандела и на покойния крал на Лесото Мошошое II в рамка и осветеният надпис, който призоваваше за мир и разбирателство у дома? Тя застана там и разбра колко малко красота е имало в живота й, осъзна, че никога не е имала своя стая, в която по някакъв начин да изрази копнежа си по нещо по-красиво, но може би един ден щеше да я има. И ето, този ден бе настъпил.