Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

„Надали той ще може да каже много повече от това, което сме казали ние — бе рекъл доктор Мофат. — Но не е лошо и той да я погледне“. И доктор Мофат се бе оказал прав — нищо ново не можеше да се каже.

Господин Дж. Л. Б. Матекони беше доволен, че се сближава с децата. Той винаги се смущаваше от деца и имаше чувството, че не ги разбира добре. Е, в Ботсуана има много деца и човек не можеше да не ги забелязва, но той бе изненадан от начина, по който разсъждаваха тези деца. Най-вече момченцето, Пусо. Сега той се държеше много по-добре от преди, но все още бе странен. Понякога, когато господин Дж. Л. Б. Матекони го возеше с камиона си, той седеше в кабината, гледаше през прозореца и нищичко не казваше. „За какво мислиш?“ — питаше го господин Дж. Л. Б. Матекони и Пусо отговаряше: „За нищо“.

Това не можеше да бъде истина. Нямаше човек, който да не мисли за нищо, но беше много трудно да си представи какви мисли можеше да има едно момче на тази възраст. За какво мислеха момчетата? Господин Дж. Л. Б. Матекони се мъчеше да си припомни за какво е мислел той като момче, но в паметта му имаше странно бяло петно, сякаш за нищо не бе мислил и нищо не бе правил. Това беше странно, казваше си той. Маа Рамотсве си спомняше всичко за своето детство и винаги описваше в пълни подробности събития, които се бяха случили толкова отдавна. Но ако самият той се напрегнеше да възстанови нещо, не можеше да си припомни дори имената на другите момчетата от класа, с изключение на един-двама приятели, с които общуваше. Същото се отнасяше и за времето на Посвещаването, когато всичките момчета бяха изпратени да усвояват мъжките ритуали и традиции. Това е най-важният момент в живота на всяко момче и вероятно човек трябва да си го спомня, но и от него му бяха останали само смътни спомени.

Виж, с двигателите беше друго. Въпреки че паметта му за хора и имена бе слаба, господин Дж. Л. Б. Матекони помнеше кристално ясно всеки двигател, над който бе работил, като се почне от големите и надеждни дизелови двигатели, които опозна, докато чиракуваше, до безотказните и акуратни, но безлични мотори на съвременните коли. И той помнеше не само по-особените двигатели, като например онзи на колата на британския посланик, но и по-скромните им братчета, например мотора, които движеше единствения „Принц“, който можеше да се види по пътищата на Ботсуана — много скромна кола, отпред и отзад почти еднаква, с мотор като мотора на шевната машина на маа Рамотсве. Всичките тия двигатели бяха за господин Дж. Л. Б. Матекони като стари приятели — стари приятели с неизбежните им кусури, каквито имат старите приятели, но все пак така близки и родни.

Господин Дж. Л. Б. Матекони слезе от камиона и се протегна. Чакаше го тежък ден, с четири коли за цялостен преглед и още една, на която трябваше да се смени сервосистемата на спирачките. Това беше много пипкава работа, защото първо беше много сложно да се отвори и разглоби, а после имаше опасност да сбъркаш при монтирането. Както господин Дж. Л. Б. Матекони бе обяснявал хиляди пъти на чираците, проблемът беше в това, че крайчетата на тръбичките на спирачките се разширяват, и човек трябва да пъхне там по една гайка, за да свърже тръбичките със сервосистемата, а пък там беше най-големият риск, защото ако не завинтиш гайките добре, може да причиниш изтичане на спирачна течност. А ако избегнеш тази опасност, но пък си пипал твърде грубо, можеше да изкривиш спирачната тръбичка. Това значеше голяма неприятност, защото тогава се налагаше да сменяш цялата спирачна тръба, а тези тръби, както всички знаят, минават през целия корпус на автомобила като артерии. Всички тези бели наистина се бяха случвали заради невниманието на чираците и на него му се налагаше да си губи по цели дни, за да оправя техните поразии. Сега вече изобщо не им поверяваше такива поправки. Можеха само да гледат, ако желаят, но не им се разрешаваше да пипат. Това беше главният проблем с чираците. На теория те имаха представа поне от някои неща, но когато трябваше сами да свършат нещо, толкова често го оплескваха, а го оплескваха, защото нямаха търпение и бързо се отегчаваха, а пък господин Дж. Л. Б. Матекони знаеше, че спирачки не могат да се ремонтират през пръсти.

Той се насочи към сервиза, но като чу гласове от детективската агенция, почука на вратата и надникна вътре. Точно тогава маа Макутси сгъна и подаде вестника на Чарли. Те се обърнаха и го зяпнаха.

— Ей го шефа — каза чиракът. — Ето го и самият герой.