Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Чели ли сте днешния вестник? — попита тя.

Маа Рамотсве поклати глава и се отправи към бюрото си.

— Не съм го чела — каза тя. — Трябваше да водя децата насам-натам. Не съм имала време да седна. — Тя хвърли изпитателен поглед към маа Макутси. — Защо, има ли нещо особено в него?

„Значи не знае“ — помисли си маа Макутси. Трябваше да й каже, което може би нямаше да бъде лесно.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони ще скача — каза тя. — Тази сутрин го пишеше във вестника.

Маа Рамотсве зяпна помощничката си. Какво приказваше тя? Каква беше тази глупост за господин Дж. Л. Б. Матекони, дето щял да скача?

— От самолет — додаде бързо маа Макутси. — Господин Дж. Л. Б. Матекони ще скача с парашут от самолет.

Маа Рамотсве се изсмя.

— Що за глупост! — възкликна тя. — Господин Дж. Л. Б. Матекони изобщо не може да направи нещо подобно. Кой ги пише тези глупости по вестниците?

— Истина е — каза маа Макутси. — Благотворителен скок. Маа Потокване…

Тя спря. При споменаването на името на маа Потокване маа Рамотсве промени изражението си.

— Маа Потокване ли? — рязко каза тя. — Тя ли е накарала пак господин Дж. Л. Б. Матекони да прави нещо? Да скача с парашут?

Маа Макутси кимна.

— Пише го във вестника — продължи тя. — Освен това питах и самия господин Дж. Л. Б. Матекони. Той потвърди.

Маа Рамотсве мълчеше неподвижно на стола си. Известно време остана така, докато асимилира думите на маа Макутси. После си каза: „Останах си вдовица. Ще остана вдовица, преди да съм се омъжила дори“.

Маа Макутси видя какъв ефект оказа новината върху маа Рамотсве. Тя се опита да каже нещо, за да я успокои.

— Не мисля, че той има желание да скача — каза тихо тя. — Но сега ще бъде принуден. Маа Потокване е съобщила на вестниците.

Понеже маа Рамотсве мълчеше, маа Макутси продължи.

— Трябва веднага да отидете в сервиза — каза тя. — Трябва да спрете това. Трябва да му забраните. Много е опасно.

Маа Рамотсве кимна.

— Не мисля, че това е добра идея. Но не съм сигурна, че мога да му забраня. Той не е дете.

— Но вие сте негова съпруга — каза маа Макутси. — Или почти съпруга. Имате право да го спрете, ако го заплашва нещо.

Маа Рамотсве сви вежди.

— Не, нямам такова право. Мога да си кажа мнението, но ако се опитваш да попречиш на някой да направи нещо, това може да има лоши последствия. Не искам господин Дж. Л. Б. Матекони да реши, че се опитвам да го командвам. Това не е добро начало на един брак.

— Но този брак дори не е започнал — възрази маа Макутси. — Вие сте просто сгодени. И сте сгодени от доста време насам. Няма никакви симптоми за сватба. — Тя млъкна, защото усети, че може би е отишла твърде далеч. Това си беше самата истина, но нямаше полза точно сега да се занимават с продължителния годеж и с не идващата сватба.

Маа Рамотсве не се засегна.

— Права си — каза тя. — Аз съм една много сгодена жена. Чакам вече доста дълго време. Но мъжете не бива да се пришпорват, защото те мразят да бъдат пришпорвани. Мъжете искат сами да си взимат решенията.

— Дори когато не ги взимат ли? — прекъсна я маа Макутси.

— Да — каза маа Рамотсве. — Всички знаем, че жените са тези, които решават, но трябва да оставим мъжете да си мислят, че имат последната дума. Това е жест на великодушие от страна на жените.

Маа Макутси си свали очилата и пак започна да ги бърше с любимата си дантелена кърпичка, вече съвсем изтъняла, но все пак единствена и незаменима. Беше си купила тази кърпичка още докато учеше в Ботсуанския колеж за секретарки, в момент, когато не притежаваше почти нищо друго, така че кърпичката означаваше много за нея.

— Значи сега няма да реагираме? — каза тя. — А после…

— После ще изберем момента и ще кажем нещо съвсем дребно — каза маа Рамотсве. — Ще намерим начин да измъкнем господин Дж. Л. Б. Матекони от това затруднение. Но трябва да се действа внимателно, така че той да остане с впечатление, че сам е променил решението си.

Маа Макутси се усмихна.

— Вие много добре знаете да се оправяш с мъжете, маа. Знаете как разсъждават.

Маа Рамотсве повдигна рамене.

— Когато бях малка, обичах да наблюдавам момчетата как си играят. Сега, когато съм голяма жена, разбирам, че няма съществена разлика. Момчето и мъжът са един и същи човек, само че в различни дрехи. Момчетата носят къси панталони, а мъжете — дълги. Но като им махнеш панталоните, остава едно и също.

Маа Макутси зяпна маа Рамотсве, която изведнъж се смути и бързо прибави:

— Не исках да кажа точно това. Исках да кажа, че дължината на панталоните няма никакво значение. Мъжете разсъждават като момчета и ако разбираш момчетата, ще разбереш и мъжете. Това имах предвид.