Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Маа Рамотсве мислеше, че той ще си играе с другите момчета, но явно на него му беше много добре самичък. Веднъж тя покани на гости една приятелка с двете й момченца, но Пусо само ги гледаше втренчено и мълчеше.

— Трябва да си поговориш с момченцата — побутна го маа Рамотсве. — Те са твои гости и трябва да си поговорите.

Той измърмори нещо и тримата излязоха в градината, но когато маа Рамотсве погледна навън след няколко минути, тя видя, че двете гостенчета се катерят по едно дърво, а Пусо човърка в гнездо на бели мравки, което беше открил под едно дърво мопипи.

— Остави го да прави каквото иска — бе казал тогава господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не забравяй къде се е родил. Не забравяй какви хора са базарвите 5 5 Племенен народ, обитаващ Намибия, Ангола и Ботсуана. — Б.р. .

Маа Рамотсве много добре го разбра. Тези деца, макар да не бяха израсли сред своите в своето племе, бяха базарва и във вените им течеше тази кръв. Това лесно се забравяше, защото не приличаха на бушмени, но ето какво правеше момчето по цял ден — то се занимаваше с особен, несекващ интерес с храстите и с дребните създания, които живееха в тях, създания, които другите хора едва ли забелязваха изобщо. Маа Рамотсве го отдаваше на това, че тези хора имаха усет и способност да виждат тези неща, така както ние имаме способностите на предците си и умеем да виждаме света, както те са го виждали. За себе си тя знаеше, че от баща си е наследила око за добитъка, един поглед й стигаше, за да прецени качеството на стадо крави, ей така, за миг, от пръв поглед. Това беше нещо, което тя просто знаеше. Просто го знаеше. Може би господин Дж. Л. Б. Матекони имаше същото око за колите — един поглед, и всичко му беше ясно.

Тя слезе от белия микробус и заобиколи сградата, за да стигне до вратата на „Дамска детективска агенция №1“. Видя, че в сервиза имат работа, а не искаше да им пречи. След около час щеше да има почивка за чай и тогава щяха да си поговорят с господин Дж. Л. Б. Матекони. Междувременно трябваше да се подпише едно писмо, което маа Макутси печаташе още от вчера, а можеше да има и нови писма, те трябваше също да се прегледат. А рано или късно тя трябваше да започне и проучването на кандидатите на маа Холонга. Нямаше представа как да подходи към задачата, но маа Макутси вероятно щеше да измисли нещо. Маа Макутси беше умна глава — неслучайно беше успяла да изкара 97% процента на държавните си изпити в Ботсуанския колеж за секретарки, но имаше склонност към леко нереалистични решения. Понякога това даваше резултат, но друг път на маа Рамотсве й се налагаше да полива със студен душ твърде мащабните й замисли.

Тя влезе в офиса и завари маа Макутси да забърсва големите си очила, които от време на време вдигаше към тавана и после продължаваше да бърше. Това винаги означаваше едно: размисъл. Маа Рамотсве се запита за какво ли мисли сега. Може би със сутрешната поща, която маа Макутси взимаше от пощенската станция до дома си, бе дошло някое интересно писмо, може би от клиент? Или пък някое анонимно писмо, каквито хората често им изпращаха по необясними причини. Писма, пълни с клевети по нечий адрес, чиито автори кой знае защо смятаха, че трябва да изпратят точно в тяхната агенция, макар че подобни писма не интересуваха никого тук. Тези писма обикновено бяха отегчителни и разкриваха най-вече човешката низост и завист. Понякога обаче съдържаха известна полезна информация или пък осветляваха интересни кътчета от човешката психика. Маа Макутси може би разсъждаваше върху някое подобно послание, а пък може би просто съзерцаваше тавана поради липса на други по-спешни задачи. Понякога, когато хората зяпаха в празното, в главите им също нямаше нищичко и те си мислеха просто за тавана, за дърветата, за тревите, за небето или за каквото и да било хубаво нещо, което си струваше човек дълго да съзерцава.

— Ти си мислиш за нещо, маа — каза маа Рамотсве. — Щом те видя да си бършеш така очилата, и разбирам, че мислиш за нещо.

Маа Макутси рязко се обърна, стресната от гласа на шефката си.

— Стреснахте ме, маа — каза тя. — Седя си тук и изведнъж ви чувам гласа. Направо подскочих.

Маа Рамотсве се усмихна.

— И господин Дж. Л. Б. Матекони казва, че винаги се появявам изневиделица и го плаша. Но това става, без да искам. — Тя замълча. — Та за какво мислиш, маа?

Маа Макутси върна очилата на носа си и старателно ги намести. Тя си мислеше за господин Дж. Л. Б. Матекони и за парашутния му скок. Чудеше си как ли ще реагира маа Рамотсве на тази новина, в случай че още не е научила.