Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Както и да е, името „Гарсия“ му отива. Вечно е разстроен, сменя скоростта както му дойде, разпада се, багажникът не се заключва, резервоарът тече, но все не предава Богу дух.

„Покани я да дойде пак — мисли си Сакс. — Не ставай глупак, не сте деца.“

Те гледат как вълните се разбиват в брега, озарен от лунната светлина.

„Кажи го“.

— Онзи ден — гласът му заглъхва до шепот и той усеща как му прилошава — ти търсеше нещо в кабинета на Сиксмит.

Сякаш сенките наоколо наострят уши.

— Нали?

Луиса също се оглежда дали някой не ги подслушва и съвсем тихо казва:

— Доколкото разбирам, д-р Сиксмит е написал един доклад.

— Руфъс трябваше да работи в тясно сътрудничество с екипа, който проектира и построи онова нещо. Иначе казано, с мен.

— Тогава сигурно знаеш до какви изводи е стигнал. За реактора „ХИДРА“.

— Всички знаем! Джесъпс, Моузес, Кийн… всички знаят.

— За съществен недостатък в дизайна?

Сакс потреперва.

— Да.

„Нищо не се е променило освен… всичко.“

— Колко сериозна може да бъде една евентуална авария?

— Ако д-р Сиксмит е прав, ще бъде много, много сериозна.

— Защо „Суонеке 2“ не се изключи, за да бъде извършена проверка?

— Заради пари, власт, обичайните заподозрени.

— Ти приемаш ли откритията на Сиксмит?

„Внимавай.“

— Приемам, че съществува значителен теоретичен риск.

— Оказван ли ви е натиск да запазите своите съмнения за себе си?

— На всеки учен поотделно. Всички учени се съгласиха. С изключение на Сиксмит.

— От кого, Айзък? От Алберто Грималди? От самия връх ли идва натискът?

Кораловите храсти хвърлят сенки на сребристата поляна.

— Луиса, какво ще направиш, ако в ръцете ти случайно попадне екземпляр от доклада?

— Час по-скоро ще го публикувам.

— Наясно ли си…

„Не мога да го изрека.“

— Дали съм наясно, че хората от горните ешелони на властта биха предпочели да ме видят мъртва, отколкото да допуснат „ХИДРА“ да бъде дискредитирана? В момента само с това съм наясно.

— Не мога нищо да обещая.

„Боже, колко безхарактерно.“

— Станах учен, защото… То е като да добиваш злато в кална река. Златото е истината. Аз… Не знам какво искам да направя…

— Журналистите копаят в също толкова кални реки.

Луната сияе над водата.

— Направи това — казва накрая Луиса, — което не можеш да не направиш.

Във ветровитото ранно утро Луиса Рей гледа как играчите на голф прекосяват свежата зеленина на игрището и се пита дали предишната вечер не е трябвало да покани Айзък Сакс в стаята си. Двамата имат уговорка да се срещнат на закуска.

Хрумва й, че може би е трябвало да се обади на Хавиер. „Не си му майка, не си му настойник, само съседка.“ Това не й се струва убедително, но тъй както не е могла да подмине момчето, което е заварила да плаче до шахтата за боклук, тъй както се е почувствала длъжна да отиде при пазача, да поиска от него ключовете и да изрови от контейнера за смет любимите на Хавиер класьори с марки, сега тя не знае как да се откъсне от него. Той си няма никого освен нея, а единайсетгодишните не разбират от уместност и приличие. „А ти кого другиго си имаш?“

— Изглеждате така, сякаш сте понесли целия свят на плещите си — казва Джо Нейпиър.

— Джо. Седнете.

— Дано не възразявате. Нося ви лоша новина. Айзък Сакс помоли да ви предам искрените му извинения, но не може да дойде на срещата с вас.

— Така ли?

— Тази сутрин Алберто Грималди отпътува за централата ни на Тримилния остров да посрещне група германци. Сидни Джесъпс трябваше да замине с него като техническо лице, но бащата на Сид получи инфаркт и се наложи Айзък да го замести.

— А-ха. Тръгна ли вече?

— Боя се, че да. Сега е — Нейпиър поглежда часовника си — над Скалистите планини в Колорадо. Няма да се учудя, ако още се бори с махмурлука.

„Не допускай разочарованието ти да проличи.“

— Кога трябва да се върне?

— Утре сутринта.

— А-ха.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите.“

— Аз съм два пъти по-възрастен и три пъти по-грозен от Айзък, но Фей ме помоли да ви разведа из комплекса. Насрочила е няколко интервюта с хора, които според нея могат да представляват интерес за вас.

— Джо, много мило от ваша страна, че всички ми отделяте толкова много от времето си през уикенда — казва Луиса.

„Знаете ли, че Сакс беше на крачка от предателство? Откъде? Освен ако Сакс не е подставено лице? Не мога да го проумея.“

— Аз съм самотен стар човек с твърде много свободно време.