Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Намесването на баща ти в това беше мръсен номер.

— В журналистиката не може без мръсни номера.

Грелш загася цигарата си и пали нова.

— В понеделник искам разследването за Сиксмит и доказателствата трябва да са непоклатими, Луиса, с имена, източници, факти. Кой е потулил доклада и защо, и как „Суонеке 2“ ще превърне Южна Калифорния в Хирошима. Още нещо. Ако намериш доказателства, че Сиксмит е бил убит, ще отидем при ченгетата, преди да го отпечатаме. Не искам да осъмна с динамит под седалката на колата.

— „Всички новини без страх и пристрастия“.

— Омитай се.

Нанси О’Хейгън поглежда одобрително, когато Луиса сяда на бюрото си и изважда спасените писма на Сиксмит.

В кабинета си Грелш се нахвърля върху боксовата круша.

— Упорит! — бам! — Твърдоглав! — бам! — Неуморен! — бам!

Редакторът вижда отражението си, което сякаш му се присмива.

В музикалния магазин „Изгубен акорд“ на северозападния ъгъл на площад „Спиноза“ и Шесто авеню звучи сефарадски романс, композиран преди прогонването на евреите от Испания. Добре облеченият мъж на телефона, твърде блед за този загорял от слънцето град, повтаря въпроса си:

— Секстет „Облакът атлас“… Робърт Фробишър… Всъщност съм чувал за него, но никога не съм държал в ръцете си плоча с изпълнението му… Фробишър е бил вундеркинд, починал е точно когато кариерата му е тръгвала нагоре… Чакайте да погледна тук, имам един списък от търговец в Сан Фран, който е специалист по редки издания… Франк, Фицрой, Фробишър… Ето го, има даже кратка бележка… Плоча в тираж от само петстотин екземпляра… записана в Холандия преди войната, Боже, нищо чудно, че е рядка… Търговецът разполага с ацетатна плоча, издадена през петдесетте… от фалирала френска компания. Изглежда, секстетът „Облакът атлас“ е като целувка на смъртта за всеки, който се докосне до него… Ще пробвам, миналия месец имаше екземпляр, но не давам гаранции за качеството на звука и трябва да ви предупредя, че никак не е евтин… Тук е посочена цена… сто и двайсет долара, плюс нашата комисиона от десет процента, това прави… Толкова, нали? Добре, ще запиша името ви… Рей кой? О, госпожица Рей, извинявайте. Обикновено искаме депозит, но имате глас на честен човек. До няколко дни. Заповядайте.

Служителят в магазина си записва да направи поръчката и връща грамофонната игличка в началото на „Защо плачеш, бяла девойко?“, допира я до лъскавия черен винил и се унася в мечти за еврейски пастири, които свирят на лирите си полегнали под звездите на иберийските склонове.

Когато влиза в своята жилищна сграда, Луиса Рей не забелязва спрелия до бордюра прашен черен шевролет. Откакто е прочела първото дълго писмо, адресирано до Руфъс Сиксмит, тя не забелязва почти нищо около себе си. Седящият зад волана на шевролета Бил Смоук запомня името и номера на апартамента й: сграда „Пасифик Ийдън“, 108.

За последния ден и половина Луиса е препрочела писмата на Сиксмит десетина пъти, а може и повече. Те силно я смущават. Робърт Фробишър, приятел на Сиксмит от университета, ги е писал през лятото на 1931 година по време на дълъг престой в замък в Белгия. Това, което смущава Луиса, не е неблагоприятната светлина, в която писмата разкриват сговорчивия млад Руфъс Сиксмит, а зашеметяващо живите картини на места и хора, които те отприщват в съзнанието й — толкова живи, че могат да бъдат наречени само спомени. Дъщерята на прагматичен журналист може и обяснява тези „спомени“ с развинтено въображение и свръхчувствителност, породени от неотдавнашната смърт на баща й, но малка подробност в едно от писмата изцяло опровергава това обяснение. Робърт Фробишър споменава, че има под ключицата рождено петно с формата на комета.

„Аз просто не вярвам в такива глупости. Не вярвам. Не.“

Във фоайето на сградата „Пасифик Ийдън“ строителни работници правят ремонт. Подът е застлан с листове хартия, електротехник завинтва крушка в една от лампите, невидим работник удря с чук. Пазачът Малкълм забелязва Луиса и се провиква:

— Хей, Луиса! Преди двайсет минути неканен гостенин хукна нагоре към апартамента ти!

Но шум от бормашина заглушава думите му, на телефона чака човек от кметството, за да говорят за разрешителни и строителни норми, а и Луиса вече е влязла в асансьора.

— Изненада! — хладно възкликва Хал Броуди, заловен да събира книги и плочи от рафтовете на Луиса и да ги пъха в спортния си сак. — Хей — казва, за да потисне обзелото го чувство за вина, — подстригала си се.