Джефри Арчър - Четвъртата власт

Изтече почти цяла минути преди Саквил да оближе устни.

— Няма начин — отвърна той. — Все още мога да разоря Хан до края на месеца. Просто ще трябва да поускоря нещата… приятелю.

Американецът изхвърча от стаята и остави Армстронг да се чуди дали ще успее сам. Може би беше дошло време да му протегне ръка за помощ. Той вдигна слушалката и каза на Сали, че не желае да го безпокоят поне час.

Когато напечата на пишещата машина двете статии, Дик внимателно ги провери и поправи няколко малки грешки. После пъхна първия лист в бежов плик без надпис и го запечата. Втория сгъна и го прибра в горния джоб на сакото си. Накрая нареди на Сали да му прати шофьора и обясни на Бенсън какво иска от него, като го накара да повтори заповедта, за да се увери, че го е разбрал правилно — особено това, че трябва да е в цивилно облекло.

— И не споменавай за този разговор на никого, Рег — на никого. Ясен ли съм?

— Тъй вярно, господин капитан — отвърна Бенсън, взе плика, отдаде чест и напусна стаята.

Армстронг се усмихна, натисна бутона на интеркома, за да повика Сали, и й нареди да му донесе пощата. Знаеше, че сутрешното издание на „Телеграф“ ще се появи по будките едва към полунощ. Нито един брой нямаше да стигне до американския и руския сектор поне до един часа.

През остатъка от деня остана на бюрото си и двамата с лейтенант Уейкъм провериха последните данни за тиража. Освен това позвъни на полковник Оукшот и му прочете статията. Полковникът не промени нито дума и се съгласи да я публикуват на първа страница.

В шест часа редник Бенсън — вече отново униформен — го откара до жилището му, където прекара спокойна вечер с Шарлот. Тя се изненада и се зарадва, че се прибира толкова рано. След като Дик приспа Дейвид, двамата вечеряха заедно. Той изяде три порции от любимото си задушено и Шарлот реши да не споменава, че според нея напоследък е понапълнял.

Доста след единайсет тя предложи да си легнат. Дик се съгласи.

— Само ще се отбия да взема сутрешния вестник. Връщам се след няколко минути. — Той си погледна часовника. Беше дванайсет без десет. Излезе на улицата, бавно се запъти към гарата и пристигна точно преди да доставят броя на „Телеграф“.

Вече бе почти дванайсет. Закъсняваха. Но може би просто се дължеше на отсъствието на Арно. Наложи се да почака няколко минути преди иззад ъгъла да се появи познатият червен бус. Дик се скри зад една голяма колона. На паважа шумно тупна пакет вестници, после бусът изчезна по посока на руския сектор.

От гарата излезе мъж, който се наведе и развърза пакета. Армстронг се приближи до него. Когато вдигна поглед и го позна, човекът кимна и му подаде най-горния брой.

Дик бързо прегледа статията на първа страница, за да се увери, че не са променили нито дума. Не бяха.

Снощи Юлиус Хан, председател на директорския борд на прочутото издателство, което носи неговото име, беше подложен на постоянно усилващ се натиск да даде публично изявление за бъдещето на компанията.

Основният му вестник „Берлинер“ от шест дни не се е появявал по улиците на столицата. Няколко от списанията му закъсняват със седмици. Снощи един от водещите разпространители заяви: „Повече не можем да разчитаме на изданията на Хан. Разполагаме с други възможности“.

Хер Хан, който прекара деня с адвокатите и счетоводителите си, не беше открит за коментар, но говорителят на компанията призна, че няма да изпълнят предвижданията си за идващата година. Когато снощи успяхме да се свържем с него, хер Хан не пожела да говори за съдбата на компанията.

Армстронг се усмихна и си погледна часовника. Второто издание вече трябваше да излиза от пресите, но още не бе готово за разпространение. Той решително закрачи към „Телеграф“ и бе там след седемнайсет минути. Влезе и с все сила извика, че иска незабавно да види заместника на хер Шулц. Към него припряно се приближи някакъв мъж, когото изобщо нямаше да познае, ако го срещнеше на улицата.

— Кой е отговорен за това? — изкрещя Дик и хвърли вестника на бюрото.

— Вие, господине — изненадано отвърна заместник главният редактор.

— Какво искате да кажете? — викна Армстронг. — Аз нямам нищо общо с това.

— Но ние получихме статията направо от вашия офис, господине.

— Но не и от мен.

— Човекът, който я донесе, каза, че лично сте му наредили да я донесе.

— Какъв човек? Виждали ли сте го преди? — попита Армстронг.

— Не, господине, но той ме увери, че идва от вашия офис.