Джефри Арчър - Четвъртата власт

— В събота сутрин никога не чета вестници — каза Клайв. — Струва ми се, че имам право да почивам поне един ден седмично.

— Но днес е петък! — възкликна Кийт.

— В Ню Йорк може да е петък — рече адвокатът, — но те уверявам, че в Сидни е събота. С нетърпение очаквам да те видя в черквата след около час.

— О, господи! — извика Таунсенд, захвърли слушалката, заряза багажа си и се втурна навън, където с малко раздразнен вид го чакаше Сам. Кийт се метна на предната седалка и изпъшка: — Мислех, че е петък.

— Не, господине. Боя се, че е събота. И остават петдесет и шест минути до сватбата ви.

— Но дори няма да имам време да си отида вкъщи и да се преоблека.

— Не се безпокойте — отвърна Сам. — Хедър приготви всичко необходимо. На задната седалка е.

Кийт се обърна и видя купчина дрехи, златни копчета за риза и червен карамфил. Бързо си свали сакото и започна да разкопчава ризата си.

— Ще стигнем ли навреме?

— Би трябвало да сме в „Сейнт Питър“ пет минути преди уречения час — каза шофьорът, докато Таунсенд хвърляше вчерашната си риза на пода. — Стига да не попаднем на задръстване и да имаме късмет със светофарите.

— За какво друго трябва да се тревожа? — докато се мъчеше да напъха дясната си ръка в левия ръкав на колосаната риза, попита Кийт.

— Струва ми се, че Хедър и Брус са уговорили всичко — каза Сам.

Таунсенд най-после успя да улучи ръкавите и попита дали Сюзан е разбрала, че току-що се е върнал.

— Едва ли — рече шофьорът. — През последните няколко дни тя гостува на сестра си и оттам ще я откарат направо в черквата. Сутринта телефонира на няколко пъти, но аз й казах, че сте под душа.

— Наистина се нуждая от душ.

— Ако не бяхте пристигнали с този полет, щеше да се наложи да й позвъня.

— Естествено, Сам. Да се надяваме, че както повелява традицията, булката ще закъснее с няколко минути. — Вече нахлузваше сивите раирани панталони.

Шофьорът се помъчи да скрие прозявката си. Кийт го погледна.

— Само не ми казвай, че си ме чакал на летището двадесет и четири часа.

— Трийсет и шест. Нали казахте „по някое време в петък“.

— Съжалявам — отвърна Таунсенд. — Жена ти сигурно е бясна.

— На нея изобщо не й пука, господине.

— Защо? — тихо попита Кийт.

— Защото миналия месец ме напусна. Не успя да свикне с начина ми на живот.

— Значи аз съм виновен, така ли?

— Не, естествено — каза Сам. — Когато бях таксиметров шофьор, беше още по-лошо. Не, истината е, че тази работа ми харесва.

— И са ви трябвали единайсет години, за да го разберете — рече Кийт и се наведе напред, за да облече сакото си.

— Мисля, че от известно време и двамата го разбирахме — отвърна Сам. — Но накрая ми писна да мърмори, че никога не била сигурна кога ще се прибера.

— Че никога не била сигурна кога ще се прибереш — повтори Таунсенд.

— Да. Не можеше да проумее защо не свършвам работа в пет като всеки нормален съпруг.

— Всичко това ми е ясно — каза Кийт. — Ти не си единственият, който има такива проблеми.

До края на пътуването двамата мълчаха. Сам внимателно избираше най-свободното платно, което щеше да им спести няколко минути, докато Таунсенд мислеше за Сюзан и за трети път завързваше вратовръзката си.

Вече слагаше карамфила на ревера си, когато завиха по пътя към „Сейнт Питър“. Камбаните звъняха и първият човек, когото Кийт видя, стоеше в средата на улицата и тревожно се озърташе. Беше Брус Кели. Щом позна автомобила, на лицето му се изписа облекчение.

— Точно както ви обещах, господине — докато превключваше на трета, каза Сам. — Стигнахме пет минути по-рано.

— Или с единайсет години закъснение — тихо отвърна Кийт.

— Моля? — попита шофьорът, докато натискаше спирачка и превключваше на втора.

— Нищо, Сам. Ти току-що ме накара да осъзная, че не искам да направя тази крачка. — Той замълча за миг и точно преди да спрат прибави: — Недей да спираш, Сам. Давай напред.

Таймс

24 март 1948

Западните сили бойкотират берлинските срещи след оттеглянето на руснаците

— Изключително любезно от ваша страна да дойдете толкова бързо, капитан Армстронг.

— Нищо подобно, Юлиус. Ние евреите трябва да се подкрепяме в тежки моменти. — Дик потупа издателя по рамото. — Кажи ми, с какво мога да ти помогна?

Юлиус Хан нервно закрачи из стаята и започна да разказва за поредицата беди, сполетели компанията му през последните два месеца. Армстронг внимателно слушаше.

— Смятате ли, че може да се направи нещо? — попита накрая Хан.