Джефри Арчър - Четвъртата власт

Таунсенд продължи да слуша коментара, но мислите му вече бяха в Улънгонг. В първия удобен момент той отиде в кухнята и завари жените все още да обсъждат сватбата.

— Сюзан, ти със своята кола ли пристигна? — попита Кийт.

— Да, още вчера, и останах да пренощувам.

— Чудесно. Сега ще накарам Сам да ме откара вкъщи. Малко ме гризе съвестта, че го накарах да ме чака толкова дълго. Ще се видим след около час, нали? — Той я целуна по бузата и си тръгна.

— Обратно към Дарлинг Пойнт ли, шефе?

— Не — отвърна Таунсенд. — Улънгонг.

Сам обърна колата и в края на отбивката зави наляво, за да се влее в следобедния трафик, напускащ Сидни по магистрала Принсес. Кийт подозираше, че ако беше казал и „Броукън Хил“ 20 20 Град в централна Замбия. — Б.пр. , шофьорът дори не би повдигнал вежди.

Заспа след минути, като си мислеше, че пътуването най-вероятно ще се окаже загуба на време. Когато минаха покрай табелата с надпис „Добре дошли в Улънгонг“, Сам рязко взе следващия завой, както винаги будеше шефа си.

— На някое конкретно място ли отиваме? — попита той. — Или просто се надявате да купите въглищна мина?

— Не, всъщност радиостанция — отвърна Кийт.

— Тогава трябва да е край оная голяма антена ей там.

След няколко минути Сам спря пред една сграда с ламаринен покрив. На фасадата с избледнели букви пишеше „2УУ“.

Таунсенд слезе от колата, изкачи се по стълбището, влезе и се приближи до малката рецепция. Момичето зад гишето вдигна очи от плетката си.

— Какво обичате?

— Знаете ли кой е собственик на тази станция?

— Да — отвърна тя. — Чичо ми.

— И кой е чичо ви?

— Бен Амптхил. Вие не сте тукашен, нали?

— Не — призна Кийт.

— Понеже май не съм ви виждала.

— Знаете ли къде живее?

— Кой?

— Чичо ви.

— Да, знам, разбира се.

— Бихте ли ми казали? — като се опитваше да не проявява външно раздразнението си, попита Таунсенд.

— Естествено. Голямата къща на хълма в Уунона, точно край града. Веднага се забелязва.

Той излезе от сградата, скочи в колата и предаде упътванията на Сам.

Момичето се оказа право: голямата бяла къща, сгушена в хълмовете, се забелязваше веднага. Шофьорът отби от главния път и Таунсенд скоро се озова пред дебел плешив мъж по анцуг, седнал с вдигнати на бюрото крака. По радиото предаваха заключителните коментари на мача. Той се завъртя, хвърли поглед на Кийт и каза:

— Заповядайте, седнете. Само изчакайте малко, защото ни остават само единайсет точки, за да спечелим.

— И аз съм за Ню Саут Уелс — рече Кийт.

Следващата точка накара Бен Амптхил да се усмихне. Без да поглежда Кийт, той се наведе назад и му подаде бутилка бира и отварачка.

— Още малко и ще съм изцяло на ваше разположение.

След края на мача собственикът на „2УУ“ размаха юмрук във въздуха.

— Това би трябвало да ни осигури шампионата. — Той свали краката си от бюрото, завъртя се и протегна ръка. — Аз съм Бен Амптхил.

— Кийт Таунсенд.

— Да не сте данъчен инспектор?

Таунсенд се помъчи да не се засмее.

— Не, господин Амптхил, не съм…

— Наричайте ме Бен, всички ми казват така.

— Добре, Бен, не съм търговец. Аз съм купувач.

— И какво искате да купите, младежо?

— Вашата радиостанция.

— Не я продавам, Кийт. Освен ако не се съгласите да вземете заедно с нея местния вестник, евтин хотел и две въглищни мини. Защото всички те са част от една и съща компания.

— Кой е собственикът й? — попита Таунсенд. — Може би акционерите ще обмислят…

— Има само двама акционери — поясни Бен. — Ние с Пърл — жена ми. Така че даже да съм готов да ви я продам, ще трябва да убедите нея.

— Но щом компанията е само на вас и на жена ви, можете да ми продадете и само станцията.

— Естествено — потвърди Амптхил. — Но няма да го направя. Ако искате станцията, просто ще трябва да купите всичко, което върви с нея.

След още няколко бири и един час пазарене Таунсенд вече бе наясно, че Бен е направо търговски гений.

— Между другото — каза Кийт на шофьора си, когато се качи в колата, — ти се оказа прав за мините. Вече съм горд собственик и на двете, както и на местния вестник и хотел, но най-важно — на радиостанцията.

Когато в един през нощта се прибра вкъщи, Сюзан спеше. Той тихо затвори вратата на спалнята, отиде в кабинета си на първия етаж и започна да си води бележки. Реши да позвъни на адвоката си в шест и трийсет и пет. Междувременно взе душ, преоблече се, събра си багажа, приготви си закуска и прочете първите издания на вестниците, които винаги получаваше преди пет сутринта.