Джефри Арчър - Четвъртата власт

— И каква сума възнамерявате да ми предложите? — попита Алан.

— Десет хиляди годишно и всички обичайни добавки.

Когато обсъдиха всички въпроси и Рътлидж разпечата нов пакет цигари, вече бе станало обяд. На сбогуване журналистът каза, че щял да обмисли предложението и да му съобщи решението си до края на седмицата.

Докато Сам шофираше обратно към Дарлинг Пойнт, Таунсенд се чудеше как да представи на Сюзан идеята за постоянно пътуване между Сидни, Канбера, Аделаида и Пърт така, че да прозвучи вълнуващо. Изобщо не се съмняваше каква ще е реакцията й.

Когато към един пристигна пред къщата, видя Сюзан да се приближава по алеята, понесла голяма кошница в едната си ръка и плажна чанта в другата.

— Затвори вратата — само каза тя и продължи към автомобила.

Таунсенд едва успя да хване бравата, когато телефонът иззвъня. Той се поколеба за миг, после реши да помоли да го потърсят по-късно.

— Здрасти, Кийт. Обажда се Дан Хадли.

— Добър ден, сенаторе — отвърна Кийт. — В момента съм в движение. Можеш ли да ми позвъниш довечера?

— Няма да бързаш толкова, когато чуеш какво ще ти кажа.

— Слушам те, Дан, но все пак се налага да побързаме.

— Току-що разговарях с министъра на съобщенията. Той ми съобщи, че Боб Мензис бил готов да подкрепи искането на щата за нова радиомрежа. Освен това ми намекна, че Хакър и Кенрайт нямало да се борят за нея, тъй като вече имали свои станции. Така че този път имаш невероятен шанс.

Кийт седна на стола до телефона и изслуша плана на сенатора. Хадли знаеше, че Таунсенд вече е правил неуспешни опити да купи мрежите на конкурентите си. И двете му предложения бяха отхвърлени, защото Хакър продължаваше да е бесен, че е изпуснал „Кроникъл“, а що се отнасяше до Кенрайт, двамата с Кийт не си говореха.

Четирийсет минути по-късно Таунсенд затвори и се втурна навън. Колата я нямаше. Той изруга и се върна в къщата. Но след като Сюзан беше тръгнала без него, реши, че спокойно може да последва първото предложение на сенатора. Вдигна слушалката, обади се на главния редактор и попита:

— Брус, какво е водещото заглавие за утрешния вестник?

— Защо Сидни не се нуждае от опера, а от нов мост — отвърна Кели.

— Изхвърли го. След час ще ти пратя статия от двеста думи.

— На каква тема, Кийт?

— Ще съобщя на читателите ни колко блестящ премиер е Боб Мензис и колко глупаво ще е да го заменим с неопитен партиен функционер, който още има жълто около устата.

Таунсенд прекара следващата половин година в Канбера с Алан Рътлидж в подготовка на новия вестник. Закъсняваха във всяко отношение — от откриване на подходяща сграда до привличане на най-добрия административен персонал и най-опитните журналисти. Но основният проблем на Кийт бяха срещите със Сюзан, защото цялото му свободно време отиваше за пътувания до Пърт.

„Континент“ излизаше вече малко повече от месец, когато банковият му управител започна да му напомня, че средствата му намаляват. Сюзан, от своя страна, му повтаряше, че дори през уикендите него постоянно го няма.

Таунсенд разговаряше в редакцията с Алан Рътлидж, когато иззвъня телефонът. Редакторът затисна с длан слушалката и му прошепна, че го търси Сюзан.

— О, господи, съвсем забравих. Днес е рожденият й ден и трябваше да обядваме при сестра й в Сидни. Кажи й, че съм тръгнал за летището.

— Здрасти, Сюзан — рече Алан. — Кийт потегли за летището преди доста време, така че предполагам, вече е на път за Сидни. — Той внимателно изслуша отговора й. — Да… Добре… Ясно. — Рътлидж затвори слушалката. — Каза, че ако тръгнеш веднага, може би ще успееш да стигнеш на летището навреме, за да хванеш полета в осем и двайсет и пет.

Таунсенд изхвърча от кабинета, без дори да се сбогува, скочи в един от бусовете за разнасяне на вестници и се насочи към летището, където беше прекарал по-голямата част от предишната нощ. При избора на Канбера за място на издаване на новия вестник изобщо не бе помислил за мъглата, заради която самолетите често не излитаха по няколко дни седмично. Струваше му се, че през последния месец е прекарал половината си живот в постоянно следене на метеорологичните прогнози, а другата половина — във висене на терминала, където щедро обсипваше с пари неохотните пилоти, бързо превърнали се в най-високоплатените разносвачи на света.

Първоначалната реакция на читателите към „Континент“ бе добра и скоро тиражът достигна 200 хиляди броя. Ала интересът към националния ежедневник очевидно започваше да спада и продажбите бързо намаляваха. Алан Рътлидж му даваше онова, което Таунсенд искаше, но „Континент“ не се оказваше вестникът, от който австралийците смятаха, че се нуждаят.