Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Значи вече си го купил, така ли?

Кийт я погледна.

— Да, но ръководството му е първокласно, така че не би трябвало да се налага често да пътувам до Пърт.

— Ами редакторският състав? — попита Сюзан, докато Кийт се обличаше. — Ако и сега се случи същото като с всичките ти други вестници, ще им висиш на главите поне половин година.

— Не, няма да е чак толкова зле — отвърна той. — Обещавам ти. Само бъди готова за излизане в момента, в който се върна. — Кийт се наведе и я целуна по бузата. — Не би трябвало да се бавя повече от час, най-много два. — И излезе преди Сюзан да успее да каже нещо.

Когато се настани на предната седалка на автомобила, шофьорът запали двигателя.

— Кажи ми, Сам, жена ти ядосва ли се заради разпокъсаното ти работно време?

— Трудно е да се прецени, господине. Напоследък тя изобщо престана да разговаря с мен.

— От колко време сте женени?

— От единайсет години.

Таунсенд се отказа да го разпитва повече за брака му. Докато пътуваха към града, той се опита да не мисли за Сюзан и да се съсредоточи върху предстоящата среща с Алан Рътлидж. Не го познаваше лично, но всички във вестникарския свят го смятаха за блестящ журналист и невероятен пияч. Ако последната идея на Кийт имаше и най-малък шанс за успех, той се нуждаеше от човек със способностите на Рътлидж.

Сам отби от Елизабет стрийт и се насочи към входа на хотел „Таун Хаус“. Таунсенд се усмихна, когато видя „Сидни Кроникъл“ на най-горните лавици, и си спомни водещото заглавие на сутрешния брой. Вестникът отново заявяваше на читателите си, че е дошло време министър-председателят Робърт Мензис да отстъпи мястото си на по-млад човек, който е в крачка със стремежите на съвременните австралийци.

— Ще се забавя около час, най-много два — каза Таунсенд.

Сам скришом се усмихна, когато шефът му слезе от колата и се запъти към въртящите се врати.

Таунсенд бързо пресече фоайето и влезе в ресторанта. Огледа се наоколо и забеляза Алан Рътлидж на една маса до прозореца. Журналистът пушеше цигара и четеше „Сидни Кроникъл“.

Когато Кийт се приближи, той се изправи и се ръкуваха. Рътлидж остави вестника настрани и се усмихна.

— Виждам, че продължавате да променяте „Кроникъл“. — Таунсенд погледна заглавието: „Изсушена глава, открита в автобус в Сидни“. — Такива думи едва ли са в традицията на сър Съмърсет Кенрайт, струва ми се.

— Не — съгласи се Кийт, — но и това не е краят. Продаваме със сто хиляди броя повече, отколкото по негово време, а печалбите скочиха със седемнайсет процента. — Той се завъртя към застаналата до масата сервитьорка. — За мен само кафе без мляко и препечени филийки.

— Надявам се, не възнамерявате да ми предложите да стана следващият главен редактор на „Кроникъл“ — докато палеше нова цигара, рече Рътлидж.

Таунсенд погледна пепелника и видя, че това е четвъртата от пристигането на журналиста.

— Не — отвърна той. — Брус Кели си е точно на мястото. За вас обаче имам предвид нещо много по-подходящо.

— И какво по-точно?

— Вестник, който все още не съществува — каза Таунсенд, — освен в моето въображение. Но се нуждая от вашата помощ, за да го създам.

— И в кой град го виждате във фантазиите си? — попита Рътлидж. — В повечето вече има предостатъчно вестници. Аделаида е най-показателният пример.

— Съгласен съм с вас — отвърна Кийт, докато сервитьорката му наливаше кафе. — Но в момента страната има нужда от национален вестник за всички австралийци. Искам да създам ежедневник, наречен „Континент“, който да се продава от Сидни до Пърт и всички да го смятат за номер едно. Нещо повече, искам вие да сте първият му главен редактор.

Алан дълбоко си пое дъх и не отговори веднага.

— Къде ще е редакцията му?

— В Канбера. Трябва да излиза в политическата столица, където се взимат националните решения. Основната ни задача е да привлечем възможно най-добрите журналисти. Точно тук е вашата роля, защото ако знаят, че сте главен редактор, най-вероятно ще приемат предложението.

— След колко време смятате, че ще започнете издаването му? — като угаси петата си и незабавно запали нова цигара, попита Рътлидж.

— Надявам се да се появи на пазара след половин година.

— Какъв тираж предвиждате?

— От двеста до двеста и петдесет хиляди през първата година, като постепенно го увеличаваме до четиристотин хиляди.

— Колко време ще го издавате, ако не успеете да постигнете такъв тираж?

— Две-три години. Но ще успеем.