Джефри Арчър - Четвъртата власт

Той полежа неподвижно за миг, после се надигна и се опита да се огледа. Но тъй като имаше едно-единствено прозорче с желязна решетка, мина доста време, докато успя да различи лицата на съкилийниците си.

Един равин приглушено пееше псалм. Някакъв старец беше оповръщал всичко около себе си. Луби се отдръпна от зловонната миризма и се блъсна в друг затворник, седнал със свалени панталони в ъгъла с гръб към стената — по този начин никой не можеше да го изненада.

Когато вратата отново се отвори, младежът нямаше представа колко време е прекарал в изпълнената със смрад килия. Влезе група войници с факли, които заслепиха затворниците. Ако някой не премигваше, изнасяха трупа в коридора. Така за последен път видя господин Серани.

Освен да наблюдава редуването на светлина и мрак зад прозорчето и да брои колко пъти им носят мизерната храна, която им оставяха всяка сутрин, нямаше начин да брои дните. Войниците се връщаха на всеки няколко часа, за да отнасят нови трупове, докато накрая не се убедиха, че са останали само най-здравите. Луби реши, че след време и той трябва да умре, тъй като очевидно от затвора нямаше друг изход. С всеки следващ ден костюмът все повече провисваше на тялото му и се налагаше постоянно да затяга колана си.

Една сутрин в килията без предупреждение се появиха войници и измъкнаха навън онези, които все още бяха живи. Изкараха ги на двора. Когато застана под лъчите на утринното слънце, Луби заслони очите си с длан. След петнайсет, а може би дори двайсет дни в тъмния зандан не можеше да понася светлината.

А после чу чукането. Завъртя глава наляво и видя група затворници да издигат дървен ешафод. Преброи осем клупа. Ако в стомаха му имаше нещо, щеше да повърне. Войникът до него го побутна с щик и той бързо последва другарите си, които се строяваха в редици, готови да се качат в претъпканите камиони.

На път за града един от пазачите със смях им съобщи, че ще им окажат честта да ги изправят пред съд, преди да ги върнат в затвора и да ги обесят. Надеждата угасна. Луби разбра, че ще умре. За пръв път не знаеше дали това изобщо го вълнува.

Камионите спряха пред сградата на съда и затворниците бяха вкарани вътре. Казаха им да седнат на дървените пейки в ярко осветения коридор и дори им раздадоха филии хляб в тенекиени чинии. Изпълниха го подозрения и Луби се заслуша в разговорите на пазачите. Немците възнамерявали да „докажат“, че всички евреи са престъпници, защото тази сутрин в съда присъствал наблюдател от Червения кръст в Женева. Естествено, такъв човек щеше да открие истината — нали щеше да види, че всички подсъдими са евреи. Преди да успее да реши как да се възползва от това, някакъв ефрейтор го сграбчи за ръката и го задърпа в съдебната зала. Луби се изправи пред възрастен съдия, който седеше на висок стол. Процесът, ако изобщо можеше да се нарече така, продължи само няколко минути. Преди съдията да издаде смъртната присъда дори се наложи Луби да им припомни името си.

Високият измършавял младеж погледна наблюдателя от Червения кръст, който седеше от дясната страна на съдията. Очевидно отегчен, той зяпаше пода пред себе си и вдигна очи чак когато издадоха смъртната присъда.

Един войник хвана Луби за ръка и понечи да го изведе навън, за да бъде заменен от следващия затворник. Наблюдателят внезапно се изправи и зададе на съдията въпрос на език, който Луби не разбираше.

Съдията се намръщи и отново насочи вниманието си към младежа.

— На колко си години? — попита той на унгарски.

— На седемнайсет — отвърна Луби.

Прокурорът се приближи и прошепна нещо на съдията.

Съдията погледна момчето, свъси вежди и каза:

— Присъдата се заменя с доживотен затвор. — Той замълча за миг, усмихна се и прибави: — След година ще последва нов процес. — Наблюдателят, изглежда, остана доволен от сутрешната си работа и одобрително кимна.

Пазачът, който явно смяташе, че Луби се е разминал с прекалено снизходителна присъда, пристъпи напред, стисна го за рамото и го изведе в коридора. Сложиха му белезници, избутаха го на двора и го хвърлиха в един открит камион. В каросерията безмълвно чакаха други затворници.

Затръшнаха задния капак и след секунда камионът се понесе напред. Луби изгуби равновесие и се строполи на дъските.

После се изправи на колене и се огледа. Един срещу друг най-отзад седяха двама пазачи. И двамата стискаха пушки, но единият бе без дясна ръка и изглеждаше почти също толкова примирен със съдбата си, колкото самите затворници.