Джефри Арчър - Четвъртата власт

За негово щастие, през следващата седмица Пени не го потърси. Затова в четвъртък, когато отиде да пусне поредното писмо на майка си, той си определи среща с Бетси в събота следобед. Обеща й да я заведе на място, където не е била никога.

Когато автобусът на отбора се скри от поглед, Кийт остана зад дърветата от северната страна на игрището. След половин час започна да се чуди дали Бетси не се е отказала, но няколко минути по-късно я забеляза и незабавно забрави нетърпението си. Дългата й руса коса бе завързана на опашка. Носеше жълт пуловер, който прилепваше толкова плътно към тялото й, че му напомняше за Лана Търнър, и също толкова тясна черна пола.

Кийт я изчака да се приближи, хвана я за ръка и бързо я поведе към павилиона. На всеки няколко крачки спираше да я целува и успя да открие ципа на полата й поне двайсет метра преди да стигнат павилиона.

Когато стигнаха до задната врата, той извади от джоба на сакото си голям ключ и го пъхна в ключалката. Бавно го завъртя, отвори вратата и потърси електрическия ключ. Натисна го и едва тогава чу пъшкането. Зяпна при гледката, която го посрещна. Четири очи запремигваха към него. Единият чифт се скри с длан от светлината, но той познаваше тези крака, въпреки че не виждаше лицето. После насочи вниманието си към момчето, което лежеше върху момичето.

Дънкан Алекзандър със сигурност никога нямаше да забрави деня, в който бе изгубил девствеността си.

Таймс

21 ноември 1940

Унгария привлечена в мрежите на Оста: Рибентроп се хвали, че „ще последват и други“

Луби лежеше превит на земята и стискаше брадичката си. Войникът продължаваше да държи щика насочен между очите му и му даваше знак с глава да се присъедини към другите в камиона.

Опита се да преведе протеста си на унгарски, но знаеше, че е прекалено късно.

— Спести си усилията, чифутино — изсъска войникът. Щикът мръдна, разпра панталоните му и оголи кожата на десния му крак.

Луби колкото можеше по-бързо докуцука до камиона и се смеси с група зашеметени, безпомощни хора. Обединяваше ги едно-единствено нещо: смятаха всички за евреи. Господин и госпожа Серани бяха хвърлени в каросерията миг преди камионът да започне бавното си пътуване. След час стигнаха до местния затвор и Луби и спътниците му бяха разтоварени като добитък.

Строиха мъжете и ги вкараха в голяма каменна зала. Няколко минути по-късно се появи сержант от СС, следван от дванайсет немски войници. Той излая някаква заповед на родния си език.

— Казва, че трябвало да се съблечем — шепнешком преведе думите на унгарски Луби.

Всички свалиха дрехите си и войниците подредиха голите хора, повечето от които трепереха, а някои плачеха. Младежът плъзна поглед из залата в напразно търсене на път за бягство. Имаше само една врата, охранявана от войници, и три прозорчета, високо на стените.

След няколко минути влезе офицер от СС — пушеше тънка пура. Застана в средата на помещението и с кратка реч им съобщи, че вече са военнопленници.

— Хайл Хитлер — завърши немецът и се обърна към изхода.

Когато минаваше покрай Луби, момчето пристъпи напред и се усмихна.

— Добър ден, господине.

Офицерът спря и го изгледа с отвращение. Луби започна да обяснява на завален немски, че са допуснали ужасна грешка, и разтвори шепата си, в която стискаше пачката пари.

Немецът му се усмихна, взе пачката и доближи до парите огънчето на пурата си. Когато ги обгърнаха пламъци, той ги пусна на пода в краката на младежа и се отдалечи. Луби можеше да мисли само за това колко месеци му бяха трябвали, за да спести такава сума.

Затворниците трепереха в каменната зала. Пазачите не им обръщаха внимание — някои пушеха, други си приказваха, като че ли голите нещастници просто не съществуваха. Изтече още един час преди да се появи група мъже в дълги бели манти и с гумени ръкавици. Те започнаха да обикалят редиците, като спираха за секунди да погледнат пениса на всеки. Наредиха на трима от мъжете да се облекат и да си отиват вкъщи. Нямаше нужда от повече доказателства. Луби се зачуди на каква ли проверка подлагат жените.

След като мъжете с бели престилки си тръгнаха, войниците наредиха на затворниците да се облекат и ги изведоха от залата. Докато пресичаха двора, Луби отчаяно търсеше с поглед път за бягство, но щиковете на пушките бяха само на няколко крачки от него. Вкараха ги в дълъг коридор, после се заизкачваха по тясно каменно стълбище, тук-там осветено от слаби газени лампи. От двете страни имаше килии, претъпкани с хора. Младежът чуваше писъци и молби на най-различни езици. Изведнъж вратата на една от килиите се отвори, някой го сграбчи за яката и го блъсна вътре. Щеше да се строполи върху каменния под, ако не бе паднал върху камара човешки тела.