Джефри Арчър - Четвъртата власт

Докато крачеше по чакълената алея към дома на директора, започна да репетира защитата си срещу обвинението, което очакваше вече няколко дни. Опита се да подреди мислите си и се почувства уверен, че е в състояние да отговори на всеки от укорите на господин Джесъп. Свободата на словото, упражняването на демократичните права, вредата от цензурата — и ако директорът продължеше да го укорява, щеше да му напомни за собственото му обръщение към родителите в Деня на основателите предишната година, когато беше обвинил Хитлер в използването на абсолютно същата тактика срещу немската преса. Повечето от тези аргументи му бяха предложени от сър Греъм по време на закуска след завръщането му от Ялта.

Кийт застана пред вратата на къщата точно в момента, в който часовникът на училищния параклис биеше осем. Отвори му прислужницата.

— Добър вечер, господин Таунсенд. — Тя го отведе направо в кабинета на директора.

— Добър вечер, Таунсенд — каза господин Джесъп. Този път не използва малкото му име, както обикновено се обръщаше към учениците от последния клас. Кийт очевидно сериозно бе загазил.

— Добър вечер, господине — отвърна той, като успя да не произнесе думата „господине“ снизходително.

— Седни — рече директорът и махна с ръка към стола срещу бюрото.

Кийт се изненада: когато ти предлагаха стол, това означаваше, че не си загазил. Господин Джесъп определено нямаше да му предложи…

— Искаш ли шери, Таунсенд?

— Не, благодаря. — Не вярваше на ушите си. Обикновено шери се предлагаше само на председателя на ученическия съвет.

„А — помисли си той, — подкуп. Ще ми каже, че може би ще е по-разумно в бъдеще да укротя вродената си склонност към предизвикателност и така нататък, и така нататък. Е, вече имам готов отговор. Да върви по дяволите.“

— Разбира се, аз съм наясно, Таунсенд, колко много усилия се изискват, за да си осигуриш място в Оксфорд, като в същото време се опитваш да редактираш гимназиалното списание.

„Значи такава била работата. Иска да подам оставка. Никога. Ще се наложи да ме уволни. И в такъв случай ще публикувам нелегално списание една седмица преди излизането на официалното.“

— Въпреки това се надявам, че ще си в състояние да се нагърбиш с още едно задължение.

„Нима ще ми предложи място в ученическия съвет? Не вярвам.“

— Може би ще се изненадаш, Таунсенд, че смятам павилиона на игрището за крикет за неподходящ… — продължи директорът.

Лицето на Кийт стана тъмночервено.

— Неподходящ ли, господин директоре? — смотолеви той.

— … за отбор на училище с нашата репутация. Зная, че не си се проявил в „Сейнт Андрюс“ като спортист. Въпреки това учителският съвет реши, че тази година трябва да поиска помощ за построяването на нов павилион.

„Хм, няма нужда да очакват помощ от мен — помисли си Кийт. — Но спокойно мога да му хвърля въдицата, преди да го прецакам.“

— Убеден съм, че следващата новина ще те зарадва. Майка ти прие да оглави комитета по събиране на помощите. — Той замълча за миг. — Като имах това предвид, надявах се, че ще се съгласиш да станеш председател на комитета от страна на учениците.

Кийт не отговори. Отлично знаеше, че щом старецът набере инерция, няма смисъл да го прекъсваш.

— И тъй като не ти се падна тежката отговорност на член на ученическия съвет и не представяш училището в някой от спортните му отбори, реших, че това предизвикателство навярно ще те заинтригува…

Кийт продължаваше да мълчи.

— Съветът определи за построяване на павилиона сумата от пет хиляди лири и ако успееш да я събереш, с готовност ще информирам колежа, че молбата ти за постъпване в Оксфорд е напълно обоснована. — Директорът замълча и погледна бележките пред себе си. — Колежът „Уорчестър“, ако не греша. Струва ми се, мога убедено да заявя, че ще е в твоя полза, ако молбата ти получи моята благословия.

„И такива думи от човек — помисли си Кийт, — който всяка неделя с удоволствие се качва на амвона, за да осъжда подкупничеството и корупцията.“

— Ето защо се надявам, Таунсенд, че ще обмислиш тази идея изключително сериозно.

Той замълча за повече от цели три секунди и Кийт реши, че речта е свършила. Първата му реакция бе да каже на стареца пак да си помисли и да потърси някой друг будала да събира парите — не на последно място, защото не проявяваше абсолютно никакъв интерес нито към крикета, нито към постъпването в Оксфорд. Беше решил, че в момента, в който завърши училище, ще постъпи в „Куриер“ като стажант-репортер. В същото време обаче разбираше, че за момента майка му все още печели този спор, макар че ако нарочно се провалеше на приемния изпит, тя щеше да е безсилна.