Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Какво? — докато се спускаха по склона към къщата, попита седемнайсетгодишното момче.

— Че при толкова малък електорат лично познаваш всички гласоподаватели.

— Това щеше да е преимущество, ако бях по-популярен от Томкинс — отвърна Кийт. — Но не съм.

— Малцина политици разчитат единствено на популярността си, за да ги изберат — увери го сър Греъм. — Ако беше така, половината от световните лидери щяха да изгубят местата си. В това отношение няма по-добър пример от Чърчил.

Кийт попиваше всяка дума на баща си.

Когато се върна в „Сейнт Андрюс“, му оставаха само десет дни, за да изпълни препоръките на сър Греъм. Опита всички видове убеждение, които успя да измисли: билети за мачове, бира, цигари. Дори обеща на един от гласоподавателите да излезе с по-голямата му сестра. Но когато изчисляваше колко гласа си е осигурил, не беше уверен, че ще получи мнозинство. Просто нямаше как да е сигурен, тъй като гласуването бе тайно. Не му помагаше и фактът, че директорът категорично даваше да се разбере кого от кандидатите предпочита.

Четирийсет и осем часа преди изборите започна да обмисля второто предложение на баща си — страха. Но въпреки че нощем дълго лежеше буден и разсъждаваше над проблема, не успя да се сети за нищо реално осъществимо.

Следващия следобед при него дойде новоизбраният председател на ученическия съвет Дънкан Алекзандър.

— Трябват ми два билета за мача между Виктория и Южна Австралия.

— И какво мога да очаквам в замяна? — попита Кийт.

— Гласът ми — отвърна председателят. — Да не споменавам за влиянието, което мога да упражня върху другите гласоподаватели.

— При тайно гласуване? — рече Кийт. — Сигурно се майтапиш.

— Да не би да намекваш, че моята дума не ти е достатъчна?

— Нещо такова.

— А какво ще кажеш, ако съм в състояние да ти кажа някои неприятни неща за Сирил Томкинс?

— Зависи дали калта ще полепне — отвърна Кийт.

— Ще полепне достатъчно, за да оттегли кандидатурата си.

— В такъв случай не само ще ти осигуря две места в специалната ложа, но и лично ще те запозная с всеки от играчите, с когото поискаш. Но преди това трябва да знам какво ти е известно за Томкинс.

— Първо да видя билетите — настоя Алекзандър.

— Да не би да намекваш, че моята дума не ти е достатъчна? — усмихна се Кийт.

— Нещо такова.

Кийт отвори горното чекмедже на бюрото си и извади тенекиена кутийка. Вкара най-малкото ключе от връзката си в ключалката и го завъртя. Вдигна капака, затършува вътре и накрая извади два продълговати билета.

После ги показа на председателя, на чието лице плъзна широка усмивка.

— Е, казвай сега — рече Кийт.

— Той е хомосексуалист — отвърна Алекзандър.

— Всички го знаят.

— Онова, което обаче не знаят — продължи председателят на ученическия съвет, — е, че миналия срок едва не са го изключили.

— Мен също — отвърна Кийт, — така че няма значение. — И прибра билетите в кутията.

— Но не и за това, че са те хванали в кенефа с малкия Джулиан Уелс от долните класове. — Той замълча за миг. — И двамата със свалени гащи.

— Щом е било толкова явно, защо не са го изключили?

— Защото нямало достатъчно доказателства. Казаха ми, че учителят, който ги заловил, отворил вратата само с няколко секунди закъснение.

— Или пък няколко секунди преждевременно? — предположи Кийт.

— Освен това от сигурен източник ми е известно, че директорът не желаел да разгласява случая заради репутацията на училището. Особено след като Томкинс е спечелил стипендия за Кеймбридж.

Кийт се усмихна, бръкна в кутията и извади един от билетите.

— Обеща ми и двата — каза Алекзандър.

— Ще получиш втория утре — ако спечеля. Така ще съм сравнително сигурен, че няма да сбъркаш при гласуването.

Алекзандър взе билета.

— Утре ще се върна за другия.

Когато председателят на ученическия съвет затвори вратата зад себе си, Кийт бясно започна да пише. За нула време напечата неколкостотин думи на малкия „Ремингтън“, който баща му му бе подарил за Коледа. След това провери текста, внесе няколко поправки и се запъти към училищната преса, за да приготви ограничено издание.

Петдесет минути по-късно се появи навън, понесъл току-що отпечатаната фалшива първа страница. Погледна си часовника. Сирил Томкинс беше от онези момчета, които винаги бяха в стаята си между пет и шест и си пишеха домашните. Този ден не правеше изключение. Кийт мина по коридора и тихо почука на вратата му.