Джефри Арчър - Четвъртата власт

На следващия ден Руди му каза, че призори са пресекли югославската граница.

— А как се казват онези заснежени хълмове? — попита Луби.

— От това разстояние може и да ти приличат на хълмове — отвърна циганинът, — но всъщност са коварните Динарски планини. Моят керван не може да ги пресече, за да излезе на крайбрежието. — Той замълча, после прибави: — Но един смел мъж може да го направи.

Продължиха да пътуват още три дни. Вечер спираха само за няколко часа, избягваха градовете и селата и накрая стигнаха в подножието на планините.

Тази нощ Луби лежа буден, докато Мари спеше на рамото му. Мислеше си за новия си живот и за щастието, което беше преживял през последните няколко седмици, чудеше се дали наистина е готов да напусне кервана и отново да поеме сам. Но реши, че ако иска да избяга от немската ярост, по някакъв начин трябва да прекоси планината и да открие кораб, който да го откара колкото се може по-надалеч. На следващата сутрин се облече още преди Мари да се събуди. След закуска обиколи лагера и се сбогува с всички.

Когато се върна при нейната каруца, Мари го чакаше. Той се наведе, прегърна я и я целуна за последен път. Момичето се притискаше към тялото му дълго след като бе отпуснал ръце. Когато най-после той се отдръпна, тя му подаде голям вързоп с храна. Луби се усмихна и бързо закрачи към планината. Нито веднъж не погледна назад.

Изкачва се, докато не стана толкова тъмно, че не виждаше къде стъпва. Заслони се от ледения вятър под една голяма скала, но въпреки че се сви на кълбо, едва не замръзна. Не можа да заспи. Ядеше храната, която му бе дала Мари, и си мислеше за топлината на тялото й.

При изгрев-слънце продължи и през целия ден не спря за повече от няколко минути. По залез се зачуди дали няма да замръзне, докато спи. Но сутринта видя лъчите на слънцето.

В края на третия ден свърши храната, а накъдето и да погледнеше, виждаше само планини. Започна да съжалява, че е напуснал Руди и неговите цигани.

На четвъртата сутрин едва можеше да върви: навярно гладът щеше да постигне онова, в което немците се бяха провалили. Вечерта на петия ден просто безцелно се мъкнеше напред, почти безразличен към участта си, когато му се стори, че в далечината се издига дим. Но трябваше да мръзне още една нощ преди мъждукащите светлинки да потвърдят онова, което виждаха очите му. Защото пред него се намираше село, а далеч зад него за пръв път зърна морето.

Спускането от планината може и да беше по-бързо от изкачването, но не и по-безопасно. На няколко пъти Луби падна и успя да стигне до зелените равнини едва когато луната се бе изкачила сред облаците и бледо осветяваше бавното му напредване.

Повечето лампи в малките къщи вече бяха угасени, но той влезе в селото с надеждата да открие някой, който все още е буден. Помисли си дали да не почука на вратата на първата къща, но се отказа, тъй като вътре не светеше. Изчака луната отново да се появи иззад облаците и зърна някакъв плевник. Бавно се приближи до паянтовата постройка. Сънени кокошки с кудкудякане отскачаха от пътя му, едва не се блъсна в черна крава, която изобщо нямаше намерение да се отмести. Той се стовари върху сеното и заспа.

На сутринта се събуди и откри, че не е в състояние да помръдне врата си — нещо го приковаваше плътно към земята. За миг си помисли, че сигурно пак е в затвора, после отвори очи и с удивление зяпна извисилата се над него едра фигура. Мъжът държеше дълга вила — тъкмо тя го приковаваше към земята.

Селянинът извика нещо и Луби с облекчение разбра, че не е немец. Преглътна и му каза, че е избягал от немците и е прекосил планината. Отначало селянинът не му повярва, докато не видя белега от куршум на рамото му. Никога не беше чувал някой да е успял да оцелее в тази планина.

Здраво стиснал вилата, той поведе Луби към къщата. Докато закусваше със сланина, яйца и дебели резени хляб, поднесени му от съпругата на селянина, младежът им разказа — повече с жестове, отколкото с думи — патилата си. Жената, изглежда, го съжали и неколкократно напълни празната му чиния. Селянинът почти не приказваше и явно продължаваше да се съмнява.

Когато Луби свърши разказа си, мъжът го предупреди, че въпреки смелите думи на партизанския водач Тито, според него немците скоро щели да окупират Югославия. Момчето се зачуди дали на земята изобщо има страна, която да е в безопасност от амбициите на фюрера. Може би щеше да прекара остатъка от живота си в постоянно бягство от него.