Джефри Арчър - Четвъртата власт

Луби се опита да се настани така, че да е скрит от очите на всеки, който надзърне в трюма, и в същото време да не бъде затрупан от някой чувал. Беше спарено и задушно. Когато товаренето приключи, Луби не само бе целият в синини, но и дишаше като давещ се плъх.

Вече си мислеше, че положението му не може да стане по-лошо, когато затръшнаха капака на трюма и пъхнаха дървено трупче между железните куки. Младежът отчаяно се покатери върху купчината чували и притисна уста към пролуките между дъските да си поеме свеж въздух.

Едва се беше наместил, когато двигателите зареваха и параходът започна да се полюшва. От палубата се носеха гласове, от време на време отгоре минаваха хора. Щом напуснаха пристанището и навлязоха в по-дълбоки води, полюшването се превърна в силно клатене и подскачане. Луби седна между два чувала и се хвана с две ръце за тях.

Накрая подмятането стана толкова нетърпимо, че му се прииска да закрещи за помощ, ала вече бе тъмно и над него бяха само звездите — сигурно всички моряци се бяха разотишли по каютите си. Съмняваше се, че някой ще чуе виковете му.

Нямаше представа колко ще отнеме пътуването до Египет и започна да се чуди дали ще оцелее в този трюм, ако се разрази буря. Когато слънцето изгря, Луби с радост откри, че все още е жив. До вечерта вече му се искаше да умре.

Когато най-после стигнаха до по-спокойни води, не знаеше колко дни са изтекли, но беше сигурен, че през повечето време е бодърствал. Дали влизаха в пристанище? Почти не се усещаше движение и двигателите едва бръмчаха. После чу спускането на котвата. Стомахът му се бунтуваше, сякаш все още бяха насред океана.

Изтече поне още час преди един от моряците да отвори трюма. Секунди по-късно Луби чу гласове на език, какъвто никога не бе чувал. Реши, че трябва да е египетски, и отново благодари на Господ, че не е немски. В следващия миг видя двама едри мъже.

— Я виж какво имало тук! — рече единият, докато младежът отчаяно протягаше ръце нагоре.

— Немски шпионин, запомни ми думите — с груб смях отвърна другарят му.

Първият се наведе напред, хвана Луби за ръцете и го изтегли на палубата, като че ли е чувал жито. Момчето седна пред тях, като си поемаше въздух и чакаше да го хвърлят в нов затвор.

Той погледна нагоре и запремигва към утринното слънце.

— Къде съм? — попита Луби на чешки.

Но докерите очевидно не го разбраха. Опита на унгарски, руски и неохотно на немски, но не получи друг отговор, освен свиване на рамене и смях. Накрая го вдигнаха и го повлякоха по трапа, а после към една бяла сграда в отсрещния край на дока. На вратата имаше думи, които не говореха нищо на незаконния емигрант: „ПРИСТАНИЩНА ПОЛИЦИЯ, ЛИВЪРПУЛ“.

Сейнт Анди

12 септември 1945

Зората на нова република

„Отмяна на титлите“ — гласеше водещото заглавие на третия брой на „Сейнт Анди“.

Според редактора това било просто оправдание за шайка одъртели политици да удостояват себе си и приятелите си с титли, които не заслужават. „Тази отвратителна проява на самовъзвеличаване е поредният пример за последните останки от колониалната империя и трябва да бъде премахната при първа възможност. Да пратим тази остаряла система на бунището на историята!“

Неколцина от неговите съученици му пратиха писма, в които отбелязваха, че баща му също е удостоен с рицарска титла, а по-сведущите в историята прибавяха, че последното му изречение е откраднато от далеч по-добро съчинение.

Кийт нямаше представа каква позиция е изложил на седмичния учителски съвет директорът, защото Пени вече не му говореше. Дънкан Алекзандър и другите открито го наричаха „предател на класата си“. За тяхно раздразнение той не проявяваше интерес към мнението им.

С напредването на срока започна да се чуди дали не е по-вероятно да получи призовка от военната комисия, отколкото да му предложат място в Оксфорд. Въпреки тези опасения той престана да работи следобед в „Куриер“, за да има повече време за учене, и удвои усилията си, когато баща му предложи да му купи спортна кола, ако вземе изпитите. Мисълта да докаже на директора, че греши, и да има собствен автомобил беше неустоима. Госпожица Стедмън, която продължаваше да се занимава с него вечер, изглежда, с радост прие това предизвикателство.

Когато се върна в „Сейнт Андрюс“ за последния срок, Кийт се чувстваше готов да се изправи и пред изпитната комисия, и пред директора: до събирането на цялата сума за построяването на новия павилион оставаха само неколкостотин лири и той реши да използва последния брой на „Сейнт Анди“, за да съобщи за успеха си. Надяваше се, че по този начин господин Джесъп няма да е в състояние да възрази срещу новата му статия, в която призоваваше за премахване на монархията.