Джефри Арчър - Четвъртата власт

Бетси се изненада, че Кийт дори не се отби да поговори с нея. Той се върна в училище с мисълта, че има само три седмици да намери сто лири. Отиде направо в стаята си и се опита да се съсредоточи върху уроците си, но случилото се го разсейваше. Измисли десетина версии, които при други обстоятелства щяха да звучат правдоподобно. Но как да обясни защо чековете са осребрени на трийсетминутни интервали от клон, който се намира толкова близо до хиподрума?

На следващата сутрин стигна до решението да постъпи в армията и да замине за Бирма преди някой да го е разкрил. Навярно, ако загинеше и получеше кръст за храброст, в некролога му нямаше да споменат за липсващите сто лири. Единствената възможност, за която дори и не помисляше, бе следващата седмица отново да заложи, въпреки че момчето от конюшнята му довери нова „сигурна информация“. Не помогна и броят на „Спортинг Глоуб“ от четвъртък сутрин, в който прочете, че „сигурната информация“ е стигнала на финала при десет към едно.

Следващия понеделник, докато се бореше с есе за паричната система, му предадоха съобщение, което гласеше: „Директорът незабавно Ви вика в кабинета си“.

Прилоша му. Той заряза полудовършеното съчинение на бюрото си и бавно се запъти към къщата на господин Джесъп. Нима бяха успели толкова бързо да го разкрият? Може би от банката бяха решили да се подсигурят и да съобщят на счетоводителя за изтеглената сума? Как бяха разбрали, че парите не са използвани за законни разходи? „Е, Таунсенд, какви са тези «законни разходи», когато си изтеглил стоте лири на трийсетминутни интервали от банка само на километър и половина от хиподрума в сряда следобед?“ — вече чуваше саркастично да го пита директорът.

Кийт се изкачи по стълбището. Беше му студено и му се гадеше. Прислужницата отвори вратата още преди да е успял да почука. Без да каже нито дума, тя го придружи до кабинета на господин Джесъп. Когато влезе, момчето си помисли, че никога не е виждало директора с толкова строго изражение. На дивана в ъгъла седеше господин Кларк. Кийт остана прав. Съзнаваше, че този път няма да му предложат стол и чаша шери.

— Таунсенд — започна господин Джесъп, — разследвам изключително сериозно обвинение и със съжаление трябва да ти съобщя, че и ти си замесен. — Кийт впи нокти в дланите си, за да си наложи да престане да трепери. — Както виждаш, господин Кларк също е тук. По този начин, ако се наложи да предадем въпроса на полицията, ще имаме свидетел.

Момчето усети, че краката му омекват. Стори му се, че ще падне, ако не му бяха предложили да седне.

— Ще премина направо на въпроса, Таунсенд. — Директорът направи пауза, сякаш търсеше подходящите думи. Кийт не можеше да престане да трепери. — Изглежда, че дъщеря ми Пени… е… бременна. Тя твърди, че са я изнасилили. Очевидно ти… — Кийт понечи да възрази — си бил единствен свидетел на инцидента. И тъй като обвиненият не само е от твоето общежитие, но е и председател на ученическия съвет, смятам, че е от огромно значение да ми окажеш пълно съдействие в това разследване.

Кийт въздъхна от облекчение.

— Ще направя всичко възможно, господине — отвърна той, докато директорът връщаше поглед към бележките си.

— Случайно в събота, шести октомври, около три часа следобед да си влизал в павилиона на игрището за крикет?

— Да, господине — без колебание каза момчето. — Често ходя там във връзка със задълженията си по събирането на средства.

— Да, разбира се — рече директорът. — Това е съвсем разбираемо. — Господин Кларк мрачно кимна в знак на съгласие.

— Можеш ли да ми разкажеш със собствени думи какво видя, когато онази събота влезе в павилиона? Не бързай. Каквито и чувства да изпитваш, не бива да смяташ това за подлост.

„Не се безпокой“ — помисли си Кийт. Той се замисли дали не е настъпил моментът едновременно да уреди всичките си стари сметки. Но може би щеше да спечели повече, ако…

— Също така трябва да имаш предвид, че от твоя разказ за случилото се в онзи злощастен следобед зависят няколко репутации.

Именно думата „репутации“ помогна на Кийт да вземе решение. Той свъси вежди, сякаш сериозно обмисляше последствията от думите си, и се зачуди още колко време да продължи мъчението.

— Когато влязох в павилиона, господин директоре — като се мъчеше да говори необичайно сериозно, започна момчето, — вътре цареше пълен мрак. Това ме озадачи, докато не открих, че са спуснати всички щори. Още повече се изненадах, когато чух гласове откъм съблекалните за гостуващия отбор, тъй като знаех, че нашите играят на чужд терен. Потърсих електрическия ключ и когато го натиснах, с ужас видях… — Кийт се поколеба, сякаш се срамуваше да продължи.