Джефри Арчър - Четвъртата власт

По време на процеса Луби седеше, без да разбира нито дума, но поне този път му бяха осигурили преводач. По обратния път до лагера той взе едно важно решение. Когато след шест месеца щяха да преразглеждат случая му, нямаше да се налага да превеждат думите му.

Не се оказа толкова лесно, колкото очакваше, защото сънародниците му в лагера не желаеха да говорят на друг език, освен на чешки. Всъщност единственото, на което го научиха, бе да играе покер и не след дълго той побеждаваше всички. Повечето от тях искаха да се приберат у дома веднага след края на войната.

Всяка сутрин Луби ставаше пръв и упорито досаждаше на другарите си със стремежа си винаги да ги надбягва и да ги изпреварва в работата. Чехите го възприемаха просто като селяндур, но тъй като вече бе над метър и осемдесет и продължаваше да расте, никой не смееше да каже мнението си в лицето му.

Луби я забеляза седмица след завръщането си в лагера — старицата буташе нагоре по склона натоварен с вестници велосипед. Не успя да види лицето й, защото носеше шал заради ледения вятър. Тя започна да разнася вестниците — първо в офицерския стол, после по къщичките на сержантския състав. Луби заобиколи плаца и я проследи с надеждата, че тя може да се окаже човекът, който да му помогне. Когато чантата й се изпразни, старицата се запъти обратно към портала. Докато минаваше покрай него, той я поздрави.

— Добро утро — отвърна жената, яхна велосипеда си и без да каже нищо повече, се спусна по хълма.

На следващата сутрин Луби не отиде на закуска, а застана до портала. Когато я видя да бута натовареното колело нагоре, се втурна да й помогне преди часовият да успее да го спре.

— Добро утро — рече младежът и пое велосипеда от нея.

— Добро утро — отговори старицата. — Аз съм госпожа Суитман. Как сте? — Луби с радост би й отговорил, стига да имаше представа какво го пита.

Докато госпожа Суитман правеше обиколката си, той с готовност носеше вързопите. Една от първите думи на английски, които научи, бе „вестник“. След това се зае със задачата да усвоява по десет думи на ден.

В края на месеца часовият на портала дори не премигваше, когато сутрин Луби минаваше покрай него, за да отиде при старицата в подножието на хълма.

След още един месец в шест часа всяка сутрин младежът седеше на стъпалата пред дома на госпожа Суитман, за да подреди вестниците и да потегли с натоварения велосипед към лагера. Когато в началото на третия месец жената поиска среща с лагерния началник, полковникът й каза, че не възразява Хох да й помага по няколко часа дневно в селския магазин, стига винаги да се прибира за проверка.

Госпожа Суитман скоро откри, че това не е първата вестникопродавница, в която работи Луби. Така че не се опита да му попречи, когато той пренареди лавиците, организира по нов начин графика за доставките, а месец по-късно се зае и със счетоводството. И не се изненада, когато след няколко седмици за пръв път от 1939 година печалбите й се увеличиха.

Когато нямаше клиенти, старицата му помагаше да учи английски, като му четеше на глас първата страница на „Ситизън“. После Луби също се опитваше да я прочете, което често я караше да избухва в смях.

До пролетта грешките му почти изчезнаха и скоро младежът тихо седеше в ъгъла и си четеше, като се консултираше с нея само когато срещаше непознати думи. Дълго преди да дойде време отново да се изправи пред трибунала, вече се справяше с първа страница на „Манчестър Гардиан“ и една сутрин, когато госпожа Суитман зяпна към непозната дори за нея дума, Луби реши в бъдеще да й спестява неудобството и да отваря оксфордския джобен речник, оставен да събира прах под тезгяха.

— Имате ли нужда от преводач? — попита председателят на трибунала.

— Не, господине, благодаря — незабавно отвърна Луби.

Председателят повдигна вежди. Беше сигурен, че когато само преди половин година бе разпитвал този гигант, той не разбираше нито дума английски. Не бе ли същият, който смая всички с невероятния разказ за преживелиците си, преди да стигне в Ливърпул? Сега повтаряше абсолютно същата история и освен с няколкото граматически грешки и ужасния си ливърпулски акцент, оказваше още по-силно въздействие върху трибунала, отколкото първия път.

— И какво бихте желали да правите в бъдеще, Хох? — попита председателят, когато младият чех стигна до края на разказа си.

— Искам да постъпя в армията, за да дам своя принос за победата — чу се отработеният отговор на Луби.