Джефри Арчър - Четвъртата власт

След около половин година една сутрин прочете заповед за провеждането на ежегодния боксов турнир в северностафордширския полк — трябвало да изберат представители за националния армейски шампионат. Неговата рота трябваше да подготви ринга и да нареди столове в гимнастическия салон. Заповедта носеше подписа на дежурния офицер лейтенант Уейкъм.

След като издигнаха ринга в средата на салона, Луби започна да разгъва столовете и да ги подрежда. В десет часа ротата получи петнайсетминутна почивка и повечето от другарите му се измъкнаха навън, за да изпушат по цигара. Но той остана вътре, за да наблюдава тренировките на боксьорите.

Когато шампионът на полка в тежка категория се прехвърли през въжетата, треньорът не успя да му открие подходящ спаринг-партньор, така че здравенякът трябваше да се задоволи с удари по чувал, държан от най-високия войник. Ала никой не можеше дълго да носи тежкия чувал и след като неколцина мъже се умориха, шампионът продължи с бой срещу въображаем съперник.

Докато Луби го гледаше със страхопочитание, в салона влезе слаб двайсетинагодишен мъж с една звездичка на рамото. Младежът бързо започна да разгъва столовете. Лейтенант Уейкъм застана до ринга и се намръщи, когато видя шампиона сам.

— Какъв е проблемът, сержант? Няма ли кой да излезе срещу Матюс?

— Не, господин лейтенант — незабавно отговори треньорът. — Никой не е достатъчно тежък, за да издържи повече от няколко минути.

— Жалко — каза офицерът. — Ако не тренира с истински противници, реакциите му със сигурност ще се притъпят. Опитай да намериш някой, който да се боксира с него поне няколко рунда.

Луби остави стола, който държеше, втурна се към ринга и отдаде чест.

— Аз ще изляза срещу него, колкото време желаете, господин лейтенант.

— Не се боксирам с кулита — изсмя се шампионът. — Да не говорим пък за дечица.

Луби светкавично прескочи въжетата, вдигна юмруци и пристъпи към него.

— Добре, добре — рече лейтенант Уейкъм. — Как се казваш?

— Редник Хох, господин лейтенант.

— Иди да си облечеш някакъв спортен екип и ще видим колко време ще издържиш срещу Матюс.

Когато след няколко минути Луби се върна, шампионът все още тренираше сам. Той продължи да нанася удари, като се правеше, че не забелязва бъдещия си съперник. Треньорът помогна на момчето да си сложи ръкавиците.

— Е, да видим сега колко струваш, Хох — каза лейтенант Уейкъм.

Луби смело се приближи към шампиона на полка и от една крачка разстояние замахна към носа му. Матюс се наведе надясно и силно заби ръкавицата си в лицето му.

Младежът отлетя назад, блъсна се във въжетата и отскочи обратно към него. Последва втори удар към рамото му, макар и не толкова успешен, колкото третият, който попадна в брадичката му. Луби издържа само още няколко секунди преди да се строполи на брезента. Завърши рунда със счупен нос и аркада. Това предизвика гръмогласен смях от страна на другарите му, които бяха престанали да редят столовете, за да погледат безплатното представление.

Когато най-после сложи край на мача, лейтенант Уейкъм попита Луби дали някога се е боксирал. Младежът поклати глава.

— Е, с малко тренировки можеш да се окажеш много полезен. Отменям всичките ти сегашни задължения. През следващите две седмици всяка сутрин в шест ще се явяваш в салона. Убеден съм, че ще можем да те използваме за нещо повече от редене на столове.

Когато наближи националният шампионат, другите кулита вече не му се присмиваха. Даже Матюс трябваше да признае, че Хох е много по-добър спаринг-партньор от тренировъчния чувал и че навярно тъкмо той е причината да стигне до полуфинала.

На сутринта след шампионата Луби трябваше да се върне към предишните си задължения. Помогна за демонтирането на ринга и връщането на столовете в лекционната зала.

Навиваше един от гумените тепихи, когато в салона влезе един сержант, огледа се и извика:

— Хох!

— Аз! — викна младежът и застана мирно.

— Не си ли чел ротните заповеди, Хох? — попита сержантът.

— Тъй вярно, господин сержант. Искам да кажа, съвсем не, господин сержант.

— Преди петнайсет минути трябваше да се явиш при лейтенант Уейкъм.

— Не знаех… — започна Луби.

— Не искам да слушам оправданията ти, Хох. По-добре се размърдай. Живо!

— Живо — повтори Луби. Първата му нова дума от няколко дни насам.

Сержантът бързо прекоси плаца и след две минути Луби стоеше задъхан пред лейтенанта.

— Хох — каза Уейкъм, след като Луби застана мирно и отдаде чест. — Препоръчах да те прехвърлят в полка като редник.