Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Трябва да стигна до морето — каза Луби. — Ако успея да се кача на някой кораб…

— Няма значение къде ще идеш — отвърна селянинът, — стига да си далече от тази война. Ако пак те хванат, втори път няма да те изпуснат. Намери кораб — какъвто и да е кораб. Иди в Америка, в Мексико, дори в Африка.

— Как да стигна до най-близкото пристанище?

— Дубровник е на двеста километра югоизточно оттук — като палеше лулата си, отвърна мъжът. — Там има много кораби, които бързат да отплават от тази война.

— Трябва да тръгна веднага — Луби скочи.

— Не бързай толкова, момче — каза селянинът. — Има време, докато немците прекосят планината.

В чинията му бяха останали само трошички, когато Луби най-после стана от масата и последва домакина си навън. На сбогуване жената му даде ябълки, сирене и хляб. Той скочи на трактора на съпруга й, който го откара до края на селото и го остави на пътя за крайбрежието.

Луби закрачи напред, като се опитваше да спре всеки минаващ покрай него автомобил. Ала през първите два часа никой не му обърна внимание. Късно следобед на няколко метра пред него спря стара очукана татра.

Той се затича към прозореца на шофьора.

— За къде си? — попита го човекът.

— За Дубровник — с усмивка отвърна Луби.

Шофьорът сви рамене, затвори прозореца и потегли, без да каже нищо повече.

Подминаха го няколко трактора, две коли и камион, преди да спре друг автомобил и шофьорът да му зададе същия въпрос, за да получи същия отговор.

— Не съм чак дотам — каза той, — но мога да те откарам донякъде.

Тридневното му пътуване до Дубровник продължи с още една кола, два камиона, три конски каруци и мотоциклет. Дотогава Луби вече беше изял цялата си храна и бе разпитал как да открие кораб на пристанището, за да избяга от немците.

Когато го оставиха на оживеното пристанище, му трябваха само няколко минути, за да се увери в основателността на страховете на селянина: накъдето и да погледнеше, виждаше хора, готвещи се за немска окупация. Луби нямаше намерение да чака, за да посрещне за втори път нашествениците, маршируващи по улиците на поредния чужд град.

Той последва съвета на селянина и отиде на доковете. През следващите няколко часа обикаля в търсене на информация. Избра три подходящи кораба, но нямаше представа нито кога, нито за къде отплават. Младежът продължи търсенията си. Щом забележеше човек в униформа, бързо се скриваше в сенките на някоя от многобройните улички край кея и веднъж дори се вмъкна в една претъпкана кръчма, въпреки че нямаше пари.

Настани се в дъното с надеждата, че никой няма да го забележи, и се заслуша в разговорите наоколо. Научи къде може да си купи жена, къде плащат най-добре на огняри, дори къде може да си направи евтина татуировка на Нептун, но от шумния брътвеж също така разбра, че следващият кораб, който вдига котва, е „Аридин“, щял да отплава веднага щом напълнели трюмовете му с жито. Ала не успя да установи крайната му цел.

Един от моряците постоянно повтаряше думата „Египет“. Първата мисъл на Луби бе за Моисей и Обетованата земя.

Той излезе от кръчмата и се върна на доковете. Този път внимателно провери всеки кораб, преди да стигне до група мъже, които товареха жито в малък параход. На кърмата му пишеше „Аридин“. Луби вдигна очи към флага, който висеше на мачтата. Не духаше вятър и не можеше да го види, но беше сигурен в едно: на знамето нямаше свастика.

Младежът застана настрани и се загледа в мъжете, които мятаха чувалите жито на раменете си, качваха ги по трапа и ги хвърляха в един отвор на палубата. На кораба стоеше надзирател, който отмяташе всеки чувал. От време на време в колоната се отваряше пролука. Луби търпеливо изчака подходящ момент, за да се присъедини към товарачите, без да го забележат. Той се приближи, като се престори на случаен минувач, после внезапно се наведе, преметна един чувал на лявото си рамо и се запъти към кораба, като криеше лицето си от надзирателя.

След няколко курса получи представа за разположението на кораба. В главата му започна да се оформя идея. Постепенно откри, че ако ускори крачка, може да се приближи плътно до докера отпред и да се отдалечи от онзи зад себе си. Когато камарата чували на кея се смали, Луби разбра, че трябва да побърза.

Когато следващия път се качи на палубата, той хвърли чувала в отвора и без да се озърта назад, скочи вътре. Бързо изпълзя в най-далечния ъгъл и боязливо зачака докерите да се втурнат, за да му помогнат да излезе. Но човекът след него просто пусна чувала си дори без да си направи труда да погледне къде е паднал.