Джефри Арчър - Четвъртата власт

Когато вечерта се измъкна от академията, Луби не спря да погледа местните, щуращи се от къща на къща в търсене на роднините си. Всички товареха багажа си на конски каруци. Това не беше нощ, в която да се безпокоиш за вещите си: не можеш да застреляш вещите, искаше му се да им каже. Но никой не желаеше да слуша високия як младеж с дълги черни пейсове, облечен в училищна униформа. Когато немските танкове обградиха академията, той бе изминал няколко километра по пътя, водещ на юг към границата.

Дори и не помисли за сън. Вече чуваше грохота на оръдията, докато врагът навлизаше в града откъм запад. Продължаваше да крачи напред покрай хора, забавени от бремето на събираните си цял живот вещи. Изпреварваше натоварени магарета, каруци със счупени колела и семейства с малки деца и престарели роднини. Видя майки, които режеха пейсовете на синовете си и изоставяха всичко, по което можеха да ги разпознаят като евреи. Би спрял да ги разубеди, но не искаше да губи ценно време. Закле се, че нищо няма да го накара да се откаже от религията си.

Усвоената през последните две години в академията дисциплина му помогна да продължи без храна и почивка чак до зори. Поспа в една от каруците и по-късно на предната седалка на някакъв камион. Бе решен да не позволи нищо да попречи на напредването му.

Макар че беше само на сто и осемдесет километра от свободата, Луби видя слънцето да изгрява и залязва три пъти, преди да чуе виковете на онези пред него — бяха стигнали до суверенната държава Унгария. Той застана на опашката от бъдещи имигранти. Три часа по-късно бе изминал само неколкостотин метра и хората отпред започнаха да се готвят за сън. Тревожни очи поглеждаха назад към издигащия се високо в небето дим. Чуваха се гърмежите на оръдията на безмилостно напредващите немци.

Изчака окончателно да се стъмни и безшумно се промъкна покрай спящите семейства, докато не видя светлините на граничния пост. Легна в канавката и отпусна глава върху кожената си чанта. Когато на следващата сутрин митничарят вдигна бариерата, той стоеше най-отпред на опашката. Когато онези зад него се събудиха и видяха момчето в ученическа униформа тихо да пее химн, никой не помисли да го попита как се е озовал там.

Митничарят не губи време да проверява багажа му. Щом пресече границата, Луби нито веднъж не се отклони от пътя за Будапеща, единствения унгарски град, за който бе чувал. След още две денонощия, на 23 септември 1939 година, стигна до предградията на столицата.

Не можеше да повярва на гледките, които видя. Това трябваше да е най-големият град на света. Първите няколко часа просто обикаляше улиците и с всяка следваща крачка все повече се опияняваше. Накрая се строполи на стъпалата пред една огромна синагога и когато на другата сутрин се събуди, първо попита за пазара.

Луби с благоговение зяпаше безбройните покрити сергии. Продаваха се зеленчуци и плодове, мебели и картини — и какво ли не още.

Но въпреки факта, че спокойно говореше езика им, когато предлагаше услугите си на търговците, единственият им въпрос беше „Имаш ли нещо за продан?“. За втори път в живота си той се сблъскваше с проблема, че няма нищо за размяна. Стоеше и гледаше бежанците, които продаваха безценното си имущество, понякога само за самун хляб или чувал картофи. Бързо му стана ясно, че войната позволява на някои хора да натрупат огромни богатства.

Ден след ден Луби търсеше работа. Вечер лягаше на паважа гладен и изтощен, но изпълнен с решителност. След като и последният търговец на пазара отказа да го наеме, беше принуден да проси по улиците.

Стигнал до ръба на отчаянието, един късен следобед той мина покрай старица във вестникарска будка, разположена на тиха уличка, и забеляза, че жената носи на шията си тънка златна верижка със звездата на Давид. Усмихна й се с надеждата, че може да го съжали, но тя не обърна внимание на мръсния млад емигрант.

Луби вече се канеше да продължи, когато до будката се приближи младеж, само с няколко години по-голям от него, избра си пакет цигари и кутия кибрит и се отдалечи, без да плати. Старицата изскочи навън, размаха ръце и се развика:

— Крадец! Крадец!

Но младежът просто сви рамене и запали една от цигарите. Луби се втурна след него и сложи ръка на рамото му. Когато непознатият се завъртя, той му каза:

— Забрави да си платиш.

— Разкарай се, гаден словак такъв — отвърна младежът, блъсна го и продължи по улицата.

Луби отново го настигна и този път го хвана за ръката. Младежът се обърна и без предупреждение замахна към него. Луби се приведе и юмрукът прелетя над рамото му. Докато младежът залиташе напред, момчето го удари в слънчевия сплит с такава сила, че го просна на земята. Силата и умението да се бие май бяха нещо, което бе наследил от баща си.