Джефри Арчър - Четвъртата власт

Когато се върна в Дуски, Луби с изненада откри колко малък е градът, колко бедно е семейството му и до каква степен е станало зависимо от него.

Всяка сутрин, след като баща му се отправеше за полето, той се изкачваше на хълма до къщата на равина и продължаваше учението си. Старецът се удиви на таланта му за езици и призна, че вече не е в състояние да го научи на нещо ново по математика. Следобед Луби се връщаше на пазара и в успешни дни носеше вкъщи достатъчно провизии, за да нахрани цялото семейство.

Опита се да научи братята си на занаята, за да продават на сергията сутрин и когато отсъства. Бързо заключи, че това е безнадеждна задача, и му се прииска майка му да му позволи да остане и да завърти бизнес, който да е от полза за всички. Но Зелта не проявяваше интерес към търговските му занимания и го разпитваше само за учението му. Тя постоянно препрочиташе бележника му и в края на ваканцията сигурно вече го знаеше наизуст. Това окончателно затвърди решението на Луби оценките му от следващата година да я зарадват още повече.

Когато ваканцията свърши, той неохотно събра багажа си в малката кожена чанта и господин Лекски отново го откара в Острава.

— Предложението ми все още е валидно — напомни на младежа той, — но едва след като завършиш учението си.

През втората му година в академията името на Адолф Хитлер се споменаваше почти също толкова често, колкото това на Моисей. Евреи, които бягаха през границата, ежедневно съобщаваха за ужасите в Германия и Луби можеше само да се чуди какви са плановете на фюрера. Четеше всички вестници, които му попадаха — на всички езици, които знаеше.

„Хитлер гледа на Изток“ — гласеше заглавието на първа страница на „Острава“. Когато потърси седма страница, за да прочете продължението на статията, Луби откри, че страницата липсва, но това не му попречи да се запита след колко време танковете на фюрера ще нахлуят в Чехословакия. Беше убеден в едно: във висшата раса на Хитлер нямаше да има място за такива като него.

По-късно същата сутрин сподели опасенията си с учителя по история, но той, изглежда, не можеше да разсъждава върху проблеми след времето на Ханибал и това, как все пак е успял да пресече Алпите. Луби затвори учебника си и без да мисли за последствията, излезе от стаята и тръгна към директорския кабинет. Спря пред врата, през която никога не бе влизал, поколеба се за миг и после смело почука.

— Влез — чу се гласът на директора.

Младежът бавно отвори вратата и влезе в кабинета. Благочестивият мъж беше в червено-сивата си академична тога, върху дългите си черни къдрици носеше черна шапчица. Той вдигна поглед от бюрото си.

— Предполагам, че е нещо от жизнена важност, а, Хох?

— Да, господине — уверено отвърна Луби. После изгуби куража си.

— Е? — след малко рече директорът.

— Трябва да се приготвим за бързо заминаване — каза Луби. — Скоро Хитлер ще…

Възрастният мъж се усмихна на петнайсетгодишното момче и небрежно махна с ръка.

— Хитлер стотици пъти е повтарял, че няма интерес да окупира чужди територии — заяви той, сякаш поправяше дребна грешка, допусната от Луби на изпит по история.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, господине — рече младежът, осъзнал, че колкото и усърдно да излага тезата си, няма да успее да убеди толкова потънал в духовното човек.

Но с изтичането на седмиците първо възпитателят му, после учителите и накрая директорът трябваше да признаят, че историята се пише пред очите им.

В една топла септемврийска вечер директорът съобщи на учениците, че трябва да съберат вещите си, тъй като призори на следващия ден заминават. И не се изненада, когато откри стаята на Луби празна.

Няколко минути след полунощ немска танкова дивизия пресече границата и необезпокоявано продължи към Острава. Войниците нахлуха в академията още преди звънеца за закуска и завлякоха всички ученици в очакващите ги навън камиони. Само един ученик не отговори на последната проверка. Луби Хох беше заминал предишната вечер. След като прибра вещите си в малката кожена чанта, той се присъедини към потока бежанци, насочили се към унгарската граница. Молеше се майка му не само да е чела вестниците, но и да е предвидила намеренията на Хитлер и по някакъв начин да е избягала заедно с цялото семейство. Неотдавна бе чул слухове, че немците събират евреите и ги затварят в концентрационни лагери. Опитваше се да не мисли за това какво ще се случи с близките му, ако ги заловят.