Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— А аз ще накарам децата — каза учителят — да направят писмено съчинение на тема — мъченичеството и героизмът на гръцката нация.

Тръгна начело поп Григорис, с високо вдигната глава, наперен като коч-водач; зад него — старият Патриархеас, целият изпоцапан, изгладнял; зад него — даскалът, наперен и той, защото беше проявил такъв героизъм и не беше посрамил прадедите; последен — старият Ладас, който си придържаше гащите, защото учкурът му се беше скъсал.

— Ей, Гипсоядецо! — извика гърбавата старица, която беше застанала на вратата с ключ в ръце. — Пръждосай се! Овдовя, нещастнико, овдовя и агата, върви да му правиш компания.

— Нека първо си отидат големите магарета — изръмжа самарджията, — аз ще си отида сам.

Стисна юмрук, надигна се:

— Попове, владици, чорбаджии, първенци, даскали, плюя на вас!

— Юда! — подхвърли му попът, който не можа да се сдържи повече и хукна да бяга.

Спусна се Панайотарос да го сграбчи за брадата, но попът беше сварил, беше вече навън и прекосяваше двора; а зад него тичешком го следваха тримата му другари.

Беше се мръкнало вече, пусти бяха улиците, селяните се бяха прибрали в къщите си, вечеряха, пийваха си и по една отгоре, празнуваха днешния ден. Манольос, сеизинът, вдовицата, агата, Юсуфчо, старата Марта — всички къщи бръмчаха, селото се оживи, имаха какво да разправят старците и да клюкарствува съседките, а децата да слушат и да си спомнят…

А старият Патриархеас седеше на застланата маса, измит, преоблечен, издокаран, Леньо шеташе насам-натам, закръглена, розовобузеста, кефлия; беше му сварила една кокошка, направила му беше супа с лимон и яйце, за да се съвземе, а Михелис седеше срещу него и гледаше как старецът сърба лакомо, изпотен, забързан, и се мъчи да възстанови загубените си сили… Слушаше го как говори, как се смее, как дъвче, и го гледаше учуден. „Това е баща ми — мислеше си той, — това е баща ми…“

— Евтино се отървахме — казваше чорбаджията с пълна уста. — Сега, когато видях смъртта, разбрах, Михелис, какво нещо е животът… Да не губим време, дете мое, да ядем, да пием, да се веселим, да сварим… Я си представи, ако не се бях отървал, а? Тази кокошка тук сега щеше да бъде загубена за мен!

А Михелис все тъй го гледаше мълчаливо и си мислеше: „Това е баща ми… това е баща ми…“

Поп Григорис седеше и той на двора си, под отрупаната лозница, и ядеше; повяваше приятен летен ветрец, ухаеха босилекът и ясминът, а котаракът се галеше в краката на господаря си и мъркаше. А Марьори стоеше права, държеше каната с вино и му наливаше; и радостни сълзи се стичаха по бледите й бузи.

А попът-чорбаджия пиеше, ядеше и се перчеше:

— Нито за миг не се уплаши сърцето ми; държах се като вожд, достоен божи наместник в Ликовриси. Говорих прямо на агата, защитих християнството, а в затвора стоях изправен и чаках да посрещна смъртта… Трябва да се гордееш с баща си, Марьори…

И старият Ладас седеше и той на пезула в двора си, бос, разпасан, дъвчеше ечемичения си хлебец, бодваше от време на време и по някоя маслина и говореше безспирно на своята кира Пинелопи — какво направил, какво му направили, какво казал, какво му казали и колко му е струвала тази работа…

Въздъхна, ядоса се, влезе вътре, отвори сандъка, извади тефтерите, придърпа газеничето. Наплюнчи пръста си, започна да прелиства — кой колкото му дължи, кога изтича всеки срок и на колко възлиза лихвата; остана доволен, усмихна се:

— Утре сутринта, кира Пинелопи, ще си изкарам яда; отвърнах се от зъбите на смъртта, и сега, след като се отървах, хатър вече няма да има; дължа ли ти, изяш ме; дължиш ли ми, ще те изям; и по-скоро, докато сме още живи. Какво ще кажеш и твоя милост, Пинелопи?

Ала кира Пинелопи, безразлична, безжизнена, беше приковала празния си поглед върху своите куки и плетеше ли плетеше настървено. Сякаш и тя се беше срещнала със смъртта и сега бързаше да свари; да свари да довърши чорапа. И нито се беше разтревожила, че мъжът й беше изчезнал, нито се беше зарадвала, че се бе върнал и сега ходеше напред-назад из двора и си придържаше гащите, чешеше се и говореше.

Приказките в селото продължиха тази вечер до късно, газеничетата светеха чак до среднощ; а след това угаси едно по едно газеничетата си селото, затвори очи и захърка.

Бързо се беше разделил и Михелис с приятелите си; бързаше да отиде да види стареца си.

— Да отидем в къщи да хапнем всички заедно, а? — предложи Костандис на двамата си другари. — Да отпразнуваме възкресението ти, Манольос!