Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Али Мухтар!

Сеизинът, свит на земята, скри лице в косматите си ръчища.

— Аман! — измуча той като теле.

Тримата приятели се приближиха, сърцата им биеха до пръсване. Множеството се раздвижи цялото, наобиколи агата, сеизина и старата Марта. Янакос се приближи скришом до Манольос, развърза го, сграбчи ръката му и я целуна.

Агата вдигна глава, видя селяните, видя, че лицата им сияят радостно, замахна с бича:

— Гяури — извика той, — махайте се! Пръждосайте се оттук, ще ви затрия всичките!

Нахвърли се като сляп върху тълпата и започна да бие и жени, и мъже; беше побеснял.

Площадът светкавично се опразни, хукнаха всички един през друг към къщурките си, най-смелите се скриха зад ъглите и занадничаха. Тримата приятели грабнаха Манольос, прилепиха се на отсрещната стена и загледаха, и заслушаха.

— Ти ли, бре? Ти ли, бре? — ревеше агата; беше скочил върху сеизина и го тъпчеше и плюеше.

Измъкваше ятагана от ножницата, пъхаше го отново, навеждаше се, вземаше големи камъни, удряше го с тях по главата, беше се объркал, не знаеше каква смърт да му избере.

А старата Марта сновеше насам-натам, подрипваше, сякаш играеше хоро, пъргава, радостна, и току разстилаше, сгъваше и разгъваше дрехите, изтърсваше ги във въздуха и отново ги разстилаше на земята, за да се види кръвта.

И все току повтаряше и преповтаряше напевно същите, все същите думи:

— Чух го аз, ага, че се изкачва по стълбата посред нощ… Чух и един съвсем тъничък писък като на пиле, когато го колят, ага… Но къде можех да кажа нещо аз, горката? Ама на̀, на̀, намерих дрехите!

И отново започваше да ги разгъва и да ги разстила на земята и да показва кръвта…

Но изведнъж на агата му дотегна дърдоренето й, тури й един ритник в слабините, старицата нададе пронизителен писък и куцук-куцук затопурка към вратата на агата; присви се на прага като хищна птица и впи острите си очички в агата и сеизина.

— Извадете си сега очите, тъпанари! — измърмори тя. — Намерих аз, каквото търсех, сполучих, каквото исках, пет пари не давам!

Агата сега беше седнал с кръстосани крака на земята и беше накарал и сеизина да седне кръстато срещу него, лице с лице, носовете им се допираха. Дълго време седяха така двамата, неподвижни. Слънцето беше вече залязло, пойните птички се поокуражиха, видяха, че човешкото гъмжило се беше махнало, и се завръщаха в праотцовския си многоетажен дом, стария платан.

По-смелите, които надничаха от ъглите, и четиримата, приятели, които се бяха прилепили до стената, чакаха, притаили дъх. Чувствуваха, че ще се случи нещо страшно.

— Жал ми е за горкия сеизин — прошепна Манольос.

— Бог не го е жал за него — отвърна Янакос, — мълчи.

Агата изведнаж скочи прав като лъв и изрева:

— Стани горе, куче!

Сеизинът също се изправи изведнъж, с един скок. Измъкна агата ятагана и замахна с него веднаж, дваж, триж и му отсече носа и ушите, и ги хвърли настрани. Страшният анадолец не се помръдна, не издаде нито звук, стоеше прав като дърво, което кастрят; кръвта течеше, лееше се върху земята и се превръщаше в кал.

Вдигна бича тогава агата.

— Махай се! — изрева той.

Сеизинът започна да тича, като залиташе, около платана.

— Стой! — изрева отново агата.

Сеизинът спря. Нахвърли се върху него агата, смъкна му потурите, сграбчи му яйцата, отряза ги с един замах и ги хвърли върху убитото момче, сред ясмина.

Дивият анадолец нададе тогава страшен рев и се строполи на земята. Сграбчи го агата за врата, тръшна го на столчето, нахлузи му примката на врата, тури един ритник на столчето и сеизинът се залюля, окастрен, потънал в кръв, във въздуха.

Избърса агата с кървава ръка потта си и лицето му потъна в кръв. Седна отново на земята с кръстосани крака и дълго време гледа, задъхан, сеизина си, и ревеше като бивол; и полека-лека, когато душата му най-сетне се насити, той стана и без повече да се извърне да погледне назад нито сеизина, нито Юсуфчо, се прибра, като подскачаше и залиташе, понеже мислеше, че никой не го гледа, в конака си. Тури един ритник на вратата, за да я затвори, но се подхлъзна и се просна с гръм и трясък по цялата си дължина, на плочите.

— Какво ли става на горния свят? — питаше тъкмо в същия миг чорбаджи Патриархеас другарите си.

Проснали се бяха всички на земята, опрени на стената, с извърнато към ниската врата лице, и чакаха.

— Да ти кажа ли аз, чорбаджи — отвърна старият Ладас, който беше вече почнал да се мъчи да заглади нещата и да се подмазва на силните. — Манольос — бог да го прости! — виси сега във въздуха, справедливо-несправедливо, какво ни е еня нас? Важното е, че ние се отървахме. И сеизинът сега ще се покаже и ще ни изкрещи: „Вън, гяури, пръждосайте се по къщите си!“ Ще ни тури по един ритник и ще излезем пак на светло, и ще си гледаме работата. И каквото си казахме, чорбаджи, и поп Григорис, турете му пепел!