Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Беше се изкъпала, беше си сложила чисто бельо, облякла бе и хубавата си рокля, поръсила си бе и с гюлова вода косата.

— Христе-боже — прошепна тя отново, — готова съм…

— Мари Катерина, какво дириш тук? Върни се веднага в къщи, нещастнице!

Извърна се вдовицата и видя Марта, чорлава, недоспала, с цял наръч цветя, готвеше се да се качи в одаята…

— Марта, искам да видя агата… — каза вдовицата.

— Мари, Юсуфчо е още топъл, и ти имаш лице… Ще те направи на кайма, нещастнице!

— Марта, искам да видя агата… — каза отново вдовицата. — Искам да му обадя една голяма тайна; знам кой е убиецът!

Старата робиня захихика:

— Манольос ли? — каза тя саркастично.

— Не, един друг… Ще видиш и ще се ужасиш!

Робинята остави цветята на стълбата, приближи се до вдовицата, повдигна се на крачетата си:

— Кой е? Кой е? — попита тя шепнешком и очите й заискриха. — За него ли ти дойде и на теб наум? И на мен! И на мен!

— За кого? — каза учудено вдовицата.

Старицата я изгледа внимателно, поклати глава, наведе се, награби отново цветята.

— Нищо — промълви тя, — не съм казала нищо… Отивам да туря цветята върху онова, проклетото, защото почна вече да мирише.

Изплю се с погнуса на земята; и изведнъж я обзе озлобение:

— Пълна с червеи си и ти, хубавице моя — каза тя, — пълна с червеи съм и аз; какво ми се перчиш? Всички сме еднакви.

Но откъм одаята се чу тежко чукане и един сърдит глас:

— Кой е долу мари, Марта? С кого приказваш, гърбушо? Млък!

Старицата се сви; но вдовицата пристъпи решително към стълбата.

— Аз съм, ага, Катерина!

— Пръждосай се оттук, курво!

Но вдовицата започна да се изкачва бързо, чевръсто, по стълбата.

— Мари кучко — изсъска й отдолу старицата, — мари кучко, не те ли е страх?

Вдовицата вдигна рамене и продължи; и изведнъж агата я видя пред себе си.

— Ага, прости ми, прости ми! — извика вдовицата и се строполи в краката му.

Побеснял, агата я ритна, преобърна я и се напъна да я отърколи по стълбата. Но вдовицата се беше хванала за перилата, паднала по очи, и викаше:

— Ага, изслушай ме, не мога да крия повече, дойдох да падна в краката ти; ага, аз го убих!

— Ти ли мари, гивендио? Ти ли мари, курво? — изрева агата и затърси наоколо по стените ятагана си.

— Аз, ага, аз, грешницата, аз го убих, от любов, от ревност. Ревнувах; от деня, в който Юсуфчо стъпи в конака, ти не се обърна повече да ме погледнеш. Не провождаше вече Марта да ме вика… И аз плачех… топях се… Ден и нощ стоях зад вратата и чаках… Нищо… нищо… Ти си имаше Юсуфчо, а мен ме забравяше… Ходих при баячки, хвърлих една нощ на прага ти магии и зачаках… И накрая от многото любов, от многото ревност, акълът ми мръдна; и вчера, посред нощ, взех ножа…

Примъкна се до краката на агата, прегърна ги.

— Ага — изпищя тя, — ага, убий ме! За какво ми е животът? Убий ме!

Агата шареше с очи наоколо по стените и търсеше ятагана си. Къщата се въртеше, очите му бяха помътнели, не виждаше нищо; вдовицата извади от пазвата си нож.

— На, с този нож го убих…

Повдигна се на колене, подаде ножа на агата…

— На, с този нож… — повтори тя и изпъна шия.

Очите на агата се наляха с кръв; извърна се, видя Юсуфчо, който лежеше бледен, с отворени очи, с отворена уста, а мухите, едри, синкавочерни, влизаха и излизаха от устата и ноздрите му.

Погледна пред себе си, видя вдовицата; нахвърли се върху нея, сграбчи ножа, който тя му подаваше, вдигна го високо и рязко го заби, чак до дръжката, в сърцето й. След това с един ритник я отърколи по стълбата.

Кръвта на вдовицата вбеси агата. Почервеня мозъкът му, наля се с кръв; пробуди се прастарият ламтеж да коли наред хора и животни около убитото любимо тяло, за да му олекне на сърцето; още държеше ножа, ръката до лакътя му беше потънала в кръв.

Повика сеизина:

— Слез в мазето, хвани Манольос, закарай го при платана. Надуй тръбата да се съберат гяурите, да му се нагледат. И да занесете и моя Юсуфчо при платана, да гледа и той… Обеси го този хаирсъзин, пък ако ще да е или да не е убиецът! И ми донеси бича, ще сляза сам да им строша кокалите, та да ми олекне! Може да ги обеся тази вечер, наред и петимата; виновни-невиновни! Ще ги обеся всичките, всичките! Защо гяурите да са живи, а моят Юсуфчо да лежи убит? Върви!

Овлажняха пак очите му, обърна се, постави върху Юсуфчо, сред розите и ясмина, кървавия нож.

— Вземи го със себе си, Юсуфчо — каза той.

Седна с кръстосани крака долу, опря се на желязното креватче, запуши. Затвори очи, изпълни се умът му с поля и планини, и села, пое отново, премина пак пътя от Ликовриси до Смирна. Кога с каруца, кога е муле и кога с онази дяволска машина, която бяха докарали франгите, проклети да са! И изведнъж, една сутрин, какво чудо беше това. Палати, пазари, джамии, хиляден народ и музики, и градини, и море! И внезапно всичко изчезна и остана само едно кафене край морето, и вратите бяха отворени, горещо беше, залязваше слънцето, и насядали бяха околовръст върху рогозките агите, току-що окъпани, облечени в нови дрехи, с наргилетата си, с намазаните си с черна боя мустаци. И по средата, нагласен на едно високо столче, влиза агата на Ликовриси — и какво да види! — Юсуфчо пее: „Дуня табир, руя табир, аман, аман!“ И изведнъж всичко потъна, кафенето, агите, и рогозките, и наргилетата, и от цялата Смирна остана само той и неговият Юсуфчо; единият беше коленичил и умоляваше, а другият, само превземки и кършене, дъвчеше дъвка.