Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

А един баща с много деца се обърна ядосан към Михелис и го попита:

— Я ми кажи, чорбаджийче, имаш ли деца?

— Не.

— Тогава нямаш думата; остави ни на мира.

А една старица, която държеше и друсаше на колене внука си, се обърна към Янакос и му рече:

— Абре, какво си седнал да ми дрънкаш, Янакос? Ако ще хиляди манольосовци да умрат, но внучето ми да е живо!

— Диви зверове са всички, вълци и лисици — промълви Янакос и си избърса очите.

— Не са зверове, Янакос — отвърна му Михелис, — хора са… Да си вървим, напразно си губим времето; да става, каквото е рекъл господ!

— Мислиш за баща си — каза Янакос заядливо, — по този начин старият ще се спаси.

Михелис се извърна, очите му бяха овлажнели.

— Прости ми, Михелис — извика Янакос, — не знам вече какво говоря.

И тъкмо когато наближаваха площада, видяха Катерина, изкъпана, издокарана, да се носи и да идва към тях като царска фрегата.

— Накъде си поела, Катерина? Размириса улицата… — подметна й Янакос.

— Абре, бъзливци, така ли ще оставите Манольос да загине? — изкрещя вдовицата и големите й очи се наляха със сълзи. — Аз няма да го изоставя; отивам при агата!

— При агата ли! — извика Костандис. — За какво ти е? Още ли ще мърсуваш с него? Спомнила си си за старото време, а?

— Мръднало ти е нещо и на теб, Катерина, от мъка — каза Янакос. — Хайде, направи и ти, каквото можеш… Христос с теб!

— Ще те убие агата в гнева си, нещастнице, върни се обратно… — обади се Костандис, който се беше разкаял за лошата дума, която й беше казал.

— За какво ми е сега вече животът? Манольос да се спаси! — каза вдовицата и премина спокойно между тримата мъже, като фрегата.

— Тя е по-добра от всички ни… — прошепна Михелис, като я гледаше как влиза с високо вдигната глава и изчезна в конака на агата, който се случи да бъде отворен.

Топла, задушна, тежка миризма излизаше от одаята — на рози и на разкапана плът… Агата беше опрял глава на желязното креватче, беше задрямал и се усмихваше насън.

Навярно сънуваше, че цялото това нещастие е сън, и ей сега на, ще се събуди и ще се намери отново на балкона и до него пак ще седи Юсуфчо и ще му пълни чашата с ракия…

Два гълъба сновяха напред-назад по балкона, кълвяха се лекичко и гукаха, а агата ги чуваше в съня си и се усмихваше. Долу, на двора, чешмата беше оставена отворена и течеше, а кучето, проснало се на плочите, беше изплезило език, задъхано. Един черен котарак, много дебел, се беше сврял на сянка и зелените му очи блестяха изкусително и неспокойно.

Катерина прекоси бързо-бързо двора; боеше се да не я свари сеизинът, да не я залае кучето. Но сеизинът не се появи, кучето я подуши, позна я и размаха приятелски опашка. Вдовицата сдържаше дъха си, усещаше някаква странна, противна миризма, въздухът едновременно благоухаеше и вонеше… Тя познаваше добре всички кътчета на къщата, много пъти Марта й беше отваряла скришом вратата и тя се бе вмъквала тук през нощта, когато агата беше още сам… Не беше още ходил в Смирна и не беше видял в турската махала Юсуфчо, седнал на едно столче със седефени украшения, посред кафенето, да пее маанета! Пощуря по него агата и оттогава къде ти да му дойде наум за Катерина! Сеизинът доста често му напомняше за вдовицата; но агата се смееше. „Абре, сеизино — каза му той един ден, — веднъж, разправят, пашата поканил един свой приятел да пият по една ракия; турил му за мезе една купичка с маслини и една купичка с черен хайвер. Приятелят му ядял само черен хайвер, нито веднъж не посегнал към маслините. «Хапни и маслини, бей ефенди» — рекъл му пашата. — «Хубав е и хайверът, паша ефенди» — отвърнал приятелят му. Разбра ли бре, сеизино? Хубав е и моят Юсуфчо.“ Сеизинът преглътна на сухо и от него ден не му спомена повече за вдовицата.

Прекоси Катерина двора, влезе в къщата, изплаши се — голямото огледало, канапетата, украсените столчета, тежкият бронзов мангал, софата, всичко беше станало нишан за агата и ги беше направил на парчета. „Същото щеше да направи за мен и Панайотарос…“ — помисли си вдовицата и потръпна.

Чу стъпки, скри се зад изпотрошеното канапе. Сеизинът се появи на прага, същинско привидение — бузите му бяха хлътнали, очите му бяха празни, лиги течаха от устата му. Поспря се, погледна наоколо, без да вижда нищо, въздъхна и излезе, като се олюляваше, на двора; просна се до кучето и заплака.

Вдовицата се прекръсти.

— Христе-боже — прошепна тя, — само ти разбираш жената и й прощаваш, каквото и да стори; готова съм да се явя пред теб.