Обърна се към съседа си:
— Смелост, дядо Ладас! — каза той. — Видя ли сега, че имах право? Не ти ли казвах толкова пъти: „Защо трупаш богатства, дядо Ладас? Нито един от сандъците ти със злато няма да дойде с теб в гроба; стори едно добро дело; то ще дойде с теб чак до божия престол и ще те защити.“ Какво ще кажеш сега? Не съжаляваш ли?
Старият Ладас въздъхна; извърна тясната си проскубана глава, изгледа учителя с омраза, не продума нищо.
— Утре е твоят ред, дядо Ладас — каза тогава и поп Григорис, — ще се представиш пред бога, трябва да се изповядаш. Наведи глава, спомни си какво добро си сторил през живота си, спомни си и какво зло си сторил, и поискай прошка от бога. Имаш още време. Не съм сторил никому зло — измърмори старият Ладас неохотно, — не съм сторил никому добро, не съм убил никого, невинен съм.
— Не си сторил никому зло ли, дядо Ладас? — извика старият Патриархеас. — Сега, когато сме пред гроба, ще ти кажа всичко право в очите; не мога повече! Не си сторил никому зло ли, бре? Ами кой продаде къщата на Анезина вдовицата? Ами на стария Анестис кой лапна на търг лозята и нивите му? Ами сираците, дето обикалят по улиците? Ами собствената ти дъщеря, бре, Аргирула, кой я уби? Ти, ти, от стипцалък! Сега върви при господа да дадеш сметка!
Старият Ладас се вбеси, оживи се, надигна се рязко от стената.
— Присмял се хърбел на щърбел! — изпищя той. — Имаш и твоя милост лице да обвиняваш другите! Ами ако и аз захвана да ти вадя кирливите ризи на мегдана, нещастнико! Ами че за какво си дошъл на този свят ти бре, чорбаджийска свиньо? Яде и за умрелите, пи като смок, безчестѝ жени, напълни селото ни и околните села с копелетата си… Дембелува и хойка през целия си живот, стана ош-беш с турците, само теманета и бакшиши… Коджабаши, владици, попове, всички сте едно с турците… Ами че и собствената си жена, дето беше свят човек, не я ли съсипа ти, бре? Не можа да търпи повече чапкънлъците ти, горката, умори я ти!
Спусна се старият Патриархеас да го сграбчи за гушата, но другите двама се намесиха, разделиха ги.
Старият Ладас беше побеснял, цял живот беше преглъщал и премълчавал, правел се беше на глупак, правеше теманета и той, казваше лъжи, за да бъде добре със силните. Но сега, пред смъртта, избухна. Искаше всичко да изкаже, всичко да избълва, да си изкара яда, да не си мислят другите, че са по-добри от него. На мегдана тогава всичко, каква нужда имаше вече от тях?
Обърна се към попа:
Ами твоя милост, свети Онуфрие, дето искаш да ме изповядаш — изсъска той, — с какво лице, я ми кажи, ще се явиш пред господа? Сновеш нагоре-надолу из селото и се пъчиш като петел, ядеш, светиня ти, като разпран и ако някой сиромах дойде, тъкмо когато се тъпчеш, и почука на вратата ти, казваше му с умилен глас, йезуитино: „Господ да те направлява, братко, и аз гладувам!“, а в същото време мас капе от брадата ти, пръч такъв! И тежко, и горко на онзи нещастен бедняк, който умре и няма пари за погребението си; оставяш го да се вмирише! Винаги с широка ръка продаваш изгодно Христа. Толкова за водосвет, толкова за кръщене, толкова за маслосвет, толкова за венчавка — натъкми и ти тарифа, обирач неден, залепи я на вратата на рая и си застанал отпред и викаш: „Плащайте, раи, плащайте, иначе няма да влезете!“ И има лице той да иска да изповяда стария Ладас, светия човек, дето цял живот е гладувал, дето му се е искало да изпие чашка вино, но е треперел, дето е ходел дрипав, бос, гладен като истински апостол… Аз, бре, трябва да те изповядам, бик такъв!
Поп Григорис слушаше със сведена глава, ужким с християнско смирение. Но отвътре кипеше; искаше му се да се нахвърли на това костеливо гърло, да го извие, за да не вика повече, проклетото! Къде беше насъбрало, гадината му недна, толкова злъч! Това, значи, е таил в себе си този чифутин толкова години, та сега бълва душата си и вади всичко на мегдан!
— Говори, говори, Ладас — каза той, като въздъхна престорено — Христос е изстрадал повече от мен, грешния, ругали го, клеветили го, били го с бич, разпнали го и пак не казал нищо… Та аз ли да кажа нещо? Говори, говори, Ладас!
Старият Ладас тъкмо отваряше отново устицата си, за да го нареже, но учителят се намеси:
— Срамота, братя! — извика той. — Малко часове ни остават още и вместо да възвисим душата си към бога, ние я потапяме в земните страсти… Млъкни вече, дядо Ладас, говорѝ, говорѝ, олекна ти; и вие, братя, млъкнете; край нямат греховете човешки.
Старият Ладас захихика:
Клети даскале — рече той, — какво да ти кажа пък на теб? И чистите, и кирливите ти ризи са все едно и също; малко ти е мозъчето, малко добро и малко зло си могъл да направиш. Искал си, нещастнико, да направиш голямо добро, но не си могъл; искал си да направиш голямо зло, но не си могъл. Дреболии. Търговка на дребно е душата ти, продаваше на разумни цени плочи, калеми, ваденки, гуми, книжки… Даскал! Продаваше и сапунени мехури, големи думи, и сам им вярваше; халал да са ти! Бързаше да свари да каже всичко, да му олекне; обърна се към другите двама:
Читать дальше