Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Ти ли го уби?

— Аз, ти казвам; обеси ме. Пусни Панайотарос, невинен е.

Панайотарос, с изблещени очи, гледаше Манольос; току отваряше и затваряше уста, но се беше объркал съвсем, не можеше да продума… Дали Манольос наистина бе убил „Не! Не! — викаше той в себе си. — Това не може да бъде! Да не би да го прави, за да ме спаси мен, проклет да е?“

— Не искам! — започна да вика той, като затупа с крак.

Сеизинът грабна бича.

— Млък, гяурино! — извика му той.

Агата беше напълно изтрезнял, гледаше Манольос, мъчеше се да разбере.

— Защо, бре? Какво ти стори?

— Дяволът ме накара да го убия, нищо не ми е сторил, ага! Както си спях през нощта, чух един глас: „Убий го!“ И слязох в селото посред нощ и го убих. Друго не ме питай; обеси ме!

Сеизинът се спусна с примката; сграбчи Манольос за мишницата.

Тогава откъм жените долетя един глас, див, отчаян:

— Невинен е, ага, не го слушай! Невинен е, невинен, невинен!

— Млък мари, гивендио! — разнесоха се гласове около нея и жените се нахвърлиха върху Катерина, за да я удушат.

— Абре, прави го, за да спаси селото ни! — викаше вдовицата. — Не ви ли е жал за него?

Но жените я бяха вече съборили на земята и я тъпчеха.

— Манольос! Манольос! — викаше вдовицата и се мъчеше да се отскубне.

— Невинен е! Невинен! Невинен! — извикаха тогава и тримата приятели, които бяха успели да си проправят път и да се озоват пред агата. Ага — каза Михелис, — отрежи ми главата, ако този човек е убиец… Той е наш овчар, свят човек е, не го закачай!

Агата гледаше Манольос, слушаше виковете, поглеждаше Юсуфчо, ядосваше се, не знаеше какво решение да вземе. Всичко се бе объркало в него, замая му се главата. „Убиец ли е този — мислеше си той, като гледаше Манольос, — или лък е луд, или пък е светец? Дявол да ме вземе, ама не мога да разбера!“

Пламна, ядоса се; обърна се към сеизина, посочи му Манольос:

— В зандана! — заповяда той. — И утре ще реша!

Обърна се към тълпата:

— Проклети да сте всички, гяури недни! Пръждосайте се оттук!

Разпръсна се народът, изплашен и радостен, събраха се съседи и съседки да разменят по някоя дума, благославяха господа, че се е намерил убиецът.

— Какво ще кажеш, дали е Манольос? — казваха си те един на друг. — Ами че той е свят човек…

— Не рови много-много, съседе; той ли е, не е ли той, какво ни е еня нас? Нали си призна; ще обесят него, ще се отървем ние, всичко останало са празни приказки. Бог да го прости!

— Ама защо го прави? Не мога да разбера. Защото, сигурно, той не е убиецът; ама и да беше…

— Е, не го ли знаеш Манольос? Той, горкичкият, си е малко завеян. Правел го, казва, за да спаси селото… Виж го ти! Да се погуби той, за да се спасят другите… Ако имаше поне зрънце мозък, щеше ли да го направи? Никога! Остави го тогава да си троши главата!

Тримата приятели се бяха събрали в дома на Михелис. Янакос се удряше с юмруци по главата.

— Аз съм виновен, аз! Аз, глупакът, серсеминът! Не биваше да го пусна да слезе от планината. Не биваше да му кажа нищо… Но къде можеше да ми мине през ума!

— Той е светец… — промълви Михелис. — Дава живота си, за да спаси селото…

— Трябва да го спасим! — извика Костандис отчаяно. — Трябва… трябва!

Ако аз имах сила да направя, това, което направи Манольос, нямаше да искам да ме спасят — каза Михелис. — Видяхте ли как блестяха очите му? Как сияеше цялото му лице, спокойно и щастливо? Беше вече влязъл в рая; защо да го смъкнем отново на земята? Де да бяхме и ние с него!

— Ами че можем! — извика Янакос въодушевено. — Да отидем още сега и тримата при агата и да му кажем, че ние: всички сме се промъкнали през нощта в конака и сме убили Юсуфчо. И да ни обеси всички наред на платана; и да влезем всички заедно в рая!

Михелис поклати глава:

— Нямам тази сила, Янакос — каза той. — Как ще оставя Марьори?

— Нито пък аз — каза Костандис. — Имам жена и деца.

„И аз също — помисли си Янакос. — Имам си магаренцето, как ще го оставя?“

Но не каза нищо.

А в това време в зандана четирите глави, опрени на стената, чакаха. Долу, в подземието, където се намираха, те не чуваха шума и гласовете от горния свят; през едно кръгло прозорче, високо горе, влизаше само оскъдна светлина, и тя — мъртвешки бледа.

— Гладен съм… — изпъшка старият Патриархеас.

— Всички сме гладни и жадни — обади се поп Григорис, — но търпим. Бог е с нас в тази яма на лъвовете; имайте вяра.

— Навярно тъкмо сега бесят горкия Панайотарос — каза даскалът. — Утре е наш ред; нека се покажем мъже, нека победим глада, жаждата и страха.