Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Често си спомняше, напоследък, едни думи на отец Манасис. Веднъж беше дошъл да го види един отшелник и беше останал цял ден при него; отваряше за миг очите си, после бързо отново ги затваряше. „Отвори очи, отче — каза му тогава отец Манасис, — отвори ги да видиш чудните дела божии.“ — „Аз си затварям очите — отвърна му отшелникът — и виждам този, който ги е извършил.“

По същия начин затваряше напоследък и Манольос очи, за да види Христос и да чуе гласа му. Прочиташе едно изречение от евангелието, след това затваряше очи и продължаваше да върви. В прохладния мрак виждаше ясно Христос, облечен в бяло, да върви най-отпред, а зад него учениците му, и се вмъкваше и той, скришом, последен, в свитата.

— Утре имаме много работа — промълви той, като затвори очи — много и трудна; помогни ми, Христе-боже! Помогни ми, Христе-боже! — въздъхна той отново, сякаш примамваше и подканяше и Христос в нощта.

И Христос дойде. И когато, преди да се зазори, Манольос се събуди и се прекръсти, сънят блестеше в съзнанието му, ярък като Зорницата. Уж вървеше край едно съвсем синьо езеро; бързаше; отместваше тръстиките и ракитите и крачеше. Но докато вървеше, тръстиките и ракитите се превръщаха в мъже и жени, с хиляди, зад него. Повя вятър и тогава всички започнаха да викат: „Убий го! Убий го!“

Понечи да побегне, но една ръка се появи и го хвана за рамото, и се чу глас: „Вярваш ли?“ — „Вярвам, господи!“ — отвърна Манольос, и вятърът изведнъж стихна, а мъжете и жените се превърнаха отново в тръстики. И един платан, пълен с лястовици, се извиси пред него и чуруликаше; и на него висеше едно тяло и се люлееше във въздуха; подскочи Манольос, сякаш искаше да избяга; но отново се чу глас: „Не спирай, върви!“

Той нададе вик и се събуди; не спирай, върви, това е гласът божи: да вървим!

— Скочи, изми се, среса се, сложи празничните си дрехи, пъхна в пазвата си евангелието и побутна Янакос. Ей, Янакос! — извика му той радостно. — Събуди се, дембелино!

Отвори Янакос очи, изгледа доволно приятеля си.

— Облякъл си се като жених, Манольос — каза той. — Очите ти блестят; нещо хубаво ли си сънувал?

— Да вървим — каза Манольос, — да не губим време; помисли за ужаса на Панайотарос, помисли за ужаса на селото, хайде!

Голяма радост изпитва човек, когато стане някоя сутрин, след като е взел някакво голямо решение. Манольос се спускаше по планината, съвсем лек, сякаш не се докосваше до земята, а стъпваше във въздуха; и изведнъж му се стори, че архангели бяха разперили криле и го сваляха от скала на скала, сякаш беше пухкав облак, подухван от лек ветрец.

Зад него тичаше запъхтян Янакос, но не можеше да го настигне.

— Абре, сякаш крила са ти израснали, Манольос! — извика му той. — Поспри се малко, та да те настигна!

Ала Манольос усещаше крилете под краката си и не можеше да чака. Как можеш да кажеш на крилете: спрете да почакаме Янакос!

— Искам, ама не мога, Янакос — извика му той. — Бързам.

Това бяха същите криле, които го носеха и когато затваряше очи и следваше Христос, който сееше словото на доброто по благодатната земя и по камъните. Как хвърчеше само, следвайки Христос, от Генисарет в Юдея, като стъпваше леко по малките любими селца с верните си приятели — Капернаум, Кана, Магдала, Назарет, а сетне с един скок преминаваше Самария и оттам в любимите кътчета около Ерусалим — Витания, Витлеем, Витавара, Ерихон, Емаус!… Така летеше и днес Манольос, сякаш пак следваше стъпките на Христос и слизаше към Ликовриси. Все по-леко му ставаше на тялото, чувствуваше, че лицето му тръпне и люспите от бузите и устата му падаха една по една. Усещаше как плътта му се освобождава и се разтваря като нежната сърцевина на тръстика.

Манольос се спря смаян; сърцето му потръпваше — една ръка, видя я с очите си, се плъзна по цялото му лице и го погали, спокойна, прохладна като утринен планински ветрец…

Беше сигурен, но все още не смееше да опипа с ръка и да види.

„Чудото! Чудото!“ — мислеше си той и трепереше.

Янакос довтаса запъхтян; вдигна очи, погледна Манольос и нададе вик:

— Манольос! Манольос! — и се хвърли в прегръдките му.

Манольос постави ръка на лицето си, пръстите му жадно заопипваха навред; грозната плът се беше стопила като свещ, спаднало беше подутото му лице, отново беше станало човешко.

— Слава тебе, господи!… — промълви Манольос, като се прекръсти. — Слава тебе, господи! Бог прости греховете ми…

— Манольос — извика Янакос, от очите му течаха сълзи, — дай да ти целуна ръка… Ти победи изкушението, очисти се душата ти, махна се печатът на сатаната от лицето ти.