Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Янакос беше застанал от доста време на прага и гледаше. Но никой не го беше видял; Никольос беше обърнат с гръб към него и беше зает с яденето. Ядеше, ядеше, набираше сили, Леньо щеше да дойде, кой знае, може и тази вечер, трябва да има много сили, за да се бори с нея. А Манольос беше затворил очи и бе потънал в неизразимо блаженство.

„Той е изцяло в рая — мислеше си Янакос. — Ако не му продумам, никога няма да излезе оттам; я да му продумам!“

— Ей, Манольос! — извика той и прекрачи прага. — Ей, Манольос, добре съм те заварил!

Манольос се стресна, изплаши се, като чу човешки глас.

— Кой е? — попита той, като отвори с усилие очи.

— Забрави ли вече гласа ми, Манольос? Янакос. Прощавай, Янакос; бях много далеч, не те усетих. Кой вятър те довя по това време на планината?

— Един лош вятър, Манольос; ти си в рая, а аз, да прощаваш, ти нося вести от ада.

— От село ли?

— От село. Намериха Юсуфчо убит тази сутрин, побесня агата, хвана поп Григорис и първенците и Панайотарос, хвърли ги в зандана, и от утре започва бесенето. Преметнаха вече примките на платана; и ще започне от утре с онзи нещастник Панайотарос… И след това, казва, щял да хване и други, и други, ще затрие селото, докато не се намери убиецът. Плач се е надигнал в селото, залостиха се вратите, загубени сме! Та дойдох да ти кажа това, Манольос, за да не слезеш в селото и те заловят. Добре си тук, на сигурно!

Очите на Манольос блеснаха. „Ето го мигът — каза си той, — ето го мигът да покажеш дали имаш безсмъртна душа!“ Но не издаде радостта си; слушаше как приятелят му говори, задъхан, отчаян, а той си повтаряше непрекъснато в себе си: „Ето го мигът, ето го мигът; ако го изтървеш, загубен си!“

— Ял ли си, Янакос? — попита го той.

— Не, Манольос, но не съм гладен.

— И аз не бях гладен, но сега огладнях; ще хапнем, ще поговорим, а след това ще спиш тук тази нощ; и утре, като се съмне, ще видим.

Янакос погледна учудено приятеля си.

— Как можеш да говориш така спокойно, Манольос? Ама не разбра ли? Селото ни е в опасност.

— Знам кой е убиецът — отвърна Манольос, — не се бой; селото няма да се затрие.

— Знаеш кой е убиецът! — възкликна Янакос, като изблещи очи. — Отде го знаеш? Кой е, кой?

— Не бързай — отвърна усмихнат Манольос. — Защо бързаш? Утре ще научиш всичко; потърпи малко. А сега да се наядем, да си поговорим и да спим; всичко ще се нареди, с божия помощ! Ей, Никольос, стори ни и на нас място, огладняхме и ние!

Седнаха с кръстосани крака, прекръстиха се, нахвърлиха се на яденето. От време на време Янакос вдигаше очи, поглеждаше Манольос; сред подпухналата плът на лицето виждаше, че очите на Манольос блестяха спокойно, радостно. „Нищо не разбирам… нищо не разбирам!“ — мислеше си той.

Не изтрая повече на мълчанието, заговори.

— Как я караш тук в самота, Манольос? — запита той.

— Ами че аз не съм сам — отвърна Манольос, като посочи евангелието. — Христос е с мен.

— Ами болестта?

Манольос се изненада; беше я забравил.

— Коя болест? А, да, все тъй съм си грешен, Янакос, не минава. Изглежда, че злото е все още в ума ми; дано господ се смили над мен!

— Аз ще ви оставя — каза Никольос, като избърса устните си. — Има луна, не мога да спя; ще отида да се поразходя.

Взе си тоягата и тръгна, като си подсвиркваше.

— Янакос — каза Манольос, — утре трябва да станем рано, хайде да спим; хубаво се спи тук в самотата и това разбрах; господ по-често говори на спящите, отколкото на будните.

Постлаха си навън, за по-хладно, една голяма черга, легнаха. Въздухът миришеше на мащерка, надигнаха се гласовете на нощта и изпълниха тишината, луната се изкачи на небето, нащърбена.

— Мисля си за горкия Панайотарос — каза Янакос, който не можеше да заспи.

— И аз — промълви тихо и Манольос, — за него повече, отколкото за другите.

— И аз мисля повече за него, отколкото за другите; ала защо?

— Защото той се погуби от много любов, Янакос. Той е силна и грешна душа. Оплете се в страстта, омота се, озлоби се, мята се да се отскубне, но уви, заплита се все повече… Бие, пиянствува, ругае, за да му олекне; но все повече натежава и потъва… Ако обичаше по-малко… Не по-малко — поправи се Манольос, — ако обичаше повече, навярно ще можеше да се спаси…

— Залагам си главата, че той не е убил Юсуфчо… — каза Янакос, на когото му се приказваше още. — Кажи ми, моля ти се, Манольос, та да се успокоя. Панайотарос ли е?

— Хайде, Янакос, спи; не, не е той.

— Слава богу! — възкликна Янакос доволен и затвори очи. Затвори и Манольос очи, бързаше да остане сам. В последно време приятно му беше, дори денем, да държи очите си затворени; струваше му се, че така вижда по-ясно душата си.