Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Янакос протегна грубата си длан, погали лицето на приятеля си, продължително, мълчаливо.

— Напред! — каза Манольос. — Да не губим време!

Слънцето беше вече изгряло, чуваха се селските петли и кучета, показа се долу, в полето, сред лека омара богатото село.

Манольос се обърна към приятеля си:

— Янакос — каза му той, — каквото и да сторя и каквото и да кажа сега, като сляза в селото, не възразявай. Да знаеш, не аз ще говоря, а Христос; той ми заповяда; аз само изпълнявам заповеди, нищо друго; разбра ли, Янакос?

— Какво ще направиш? Какво ще кажеш? — попита Янакос разтревожен.

Изведнъж му се стори, че приятелят му се прощава с него.

— Каквото ми заповядва Христос, ти казвам; нищо друго. И аз сам не знам какво точно; но съм спокоен; бъди и ти спокоен, Янакос, кажи и на Михелис и на Костандис, да не се развикат нещо… Какво ще направиш? Какво ще кажеш? — попита отново Янакос уплашено и се спря.

— „Не спирай, върви!“ — извика ми нощес Христос в съня ми. Не спирай, върви, Янакос. И имай вяра. Нали видя, ей сега на̀, как се махна печатът на сатаната от мен? Защо, мислиш? Защото чух гласа на Христос и на разсъмване поех пътя; и не с негодувание, а с хоро. А ти само викаш: „Чакай!“ Къде мога да се спра, Янакос? Христос върви пред мен с големи крачки.

Но Янакос поклати глава.

— Имам вяра в теб, Манольос — каза той. — Видях го и го пипнах с ръка чудото с теб; но нямам вяра в себе си; ако сториш нещо, което надхвърля човешките сили, ще викам! Ще викам, Манольос; човек съм, и ако от това можеш да пострадаш нещо, няма да те оставя, ще се противопоставя!

— Ами ако бог заповядва така?

— Ще се противопоставя — каза отново Янакос — и бог ще ми прости!

— Да не говорим — каза Манольос, — мълчанието е по-добро, да вървим!

Ускориха крачка, наближаваха вече селото; показа се Костандис, тичешком.

— Братя! — извика той, като ги видя. — Къде отивате? Върнете се назад! Тъкмо идвах в планината да ви кажа да не слизате; голямо зло ще стане днеска в селото.

— Панайотарос ли? — попита Манольос.

— Готова е примката му на платана. Сеизинът на разсъмване наду тръбата и извика всички селяни да се съберат на площада, жени и мъже, около платана, да видят и да ги хване страх.

— Да се върнем обратно! — извика Янакос объркан и се извърна към планината. — Ела и ти, Костандис!

— Аз имам жена и деца, не мога да ги оставя; ала вие, за бога, върнете се обратно!

— Ние — каза Манольос, като тръгна, — за бога, ще вървим напред! Хайде, Янакос, не се бой! Някой стои пред нас и ни прави знак; не го ли виждаш?

И тогава Костандис за първи път забеляза лицето на Манольос, гладко, чисто.

— Манольос — извика той, — как стана това чудо?

Както стават чудесата — отвърна Манольос и се усмихна. — Много тихо, много просто, неочаквано… Но да не губим време, братя, да вървим!

Хвана подръка Костандис, поеха бързо към селото; зад тях Янакос също тръгна, като мърмореше.

— Костандис — каза Манольос, — не се бой; селото няма да се затрие; аз знам кой е убиецът, затова бързам.

— Кой е? Кой? — извика Костандис и се спря зарадван. — Господ ли ти го каза на сън? Кой е?

— Не питай, не спирай, върви! — каза Манольос, а гласът му беше изпълнен с повеля и обич.

Забързаха и тримата и след малко влязоха в селото, като три препускащи коня.

Тръбата на сеизина прозвуча зловещо, напрегнато; отваряха се вратите, излизаха обезумели селяните, мъже и жени, кръстеха се и тичаха към площада.

— Смелост, братя! — извика им Янакос. — Велик е бог!

— Да се не видиш макар, серсемино! — изръмжа един старик, който държеше за ръка внучето си и тичаше. — Ако бог е велик, сега да го видя, нека разкрие кой е убиецът!

Мина старият Христофис, извика:

— Сега носят Юсуфчо под платана със свещи, с тамяни, с бонбони; овдовя агата и се е побъркал.

На групи, на групи минаваха християните, тичешком.

Михелис видя отдалеч приятелите си и се затича; беше бледен и отчаян. Но щом видя лицето на Манольос, извика радостно и прегърна приятеля си.

— Манольос, оздравял си, оздравял си! Слава богу!

— Ами Панайотарос? — попита Манольос.

— Сега ще го доведат. Пребили са го от бой, не може да им се опира вече…

Наближаваха вече площада. Слънцето се беше изкачило цяла копраля на небето, повяваше лек ветрец, божа благодат, селото беше залято в прохладна светлина. Старият платан, с новите си свежозелени листа, шумолеше радостно от лекия ветрец. Старците вдигаха очи и го гледаха със страх; колко пъти, събуждайки се сутрин, бяха виждали на клоните му да се полюляват тела на християни, които бяха дръзнали да вдигнат глава и да искат свобода…