Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Ти си го убил, проклетнико! — измърмори и Патриархеас и се опря изнемощял на стената. — Ти, ти, Юда!

— Мръсници недни! — изрева отново самарджията. — Каква работа съм имал аз с него, бре?

Замълча; но отвътре му кипеше, отново изкрещя:

— Върху вас пада грехът, който сторихте спрямо мен, проклети да сте! Върху вас, върху този поп-пръч и върху вас първенците, и върху даскала! Върху вас и вдовицата, мръсницата, дето не ми отваряше вратата си! Върху вас, върху всички вас!

След малко отново избухна:

— Юда ме искахте, Юда станах! — изрева той.

— Признай си, че си го убил и бог ще ти прости, Панайотарос — каза отново попът, като посмекчи гласа си. — Досега всички души в селото бяха обвесени на моята шия; а сега — на твоята шия, Панайотарос; стани и признай, та да ги спасиш!

Гипсоядеца избухна в саркастичен смях:

— Море, сега, като ми наумихте това, на, кълна се в ада, бих искал да съм го убил аз, за да ви повлека всички в сгромолясването си! Ала друг — благословена да бъде ръката му! — друг ме е изпреварил. Ама пак добре! Чорбаджии, попове, чифути, даскали, всички заедно с мен!

Тогава старият Ладас повдигна острата си, потънала в кръв от ударите с бич глава:

— Абре, признай си, Панайотарос — изсъска той, — и ще ти дам три златни лири; ще продам магарето на Янакос, който ми ги дължи, ще го продам и ще ти ги дам… Чуваш ли?

Панайотарос протегна ръка и го чумоса.

— Заповядай — каза му той, — чифутино, заповядай пет лири!

Тъкмо в този миг ниската врата се отвори и агата влезе.

— Гяури — изпика той, — от утре започва бесенето. Турих вече въжето и сапуна, и столчето под платана. Утре е сряда; ще захвана от най-простия, ще обеся най-напред Панайотарос Гипсоядеца; в четвъртък, теб, мръсни чифутино; в петък, твоя милост, даскале; в събота, твое благородие, теб, дърто магаре Патриархеас; в неделя, в часа за литургията ви, теб, козя брада! Пет шии имате, пет примки приготвих под платана; това ще бъде първата фурна. След това ще хвана други петима, които се случат; а сетне и други, и други, и други, докато не се намери убиецът. И ще сложа Юсуфчо под платана, няма да го погреба, няма да му затворя очите, за да ви гледа и да се радва душата му!

И като каза това, затръшна яростно вратата зад себе си; видя сеизина, който чакаше с бича.

— Абре, сеизино — извика му той, — и ти ли плачеш, нещастнико?… Избърши си очите, че е срамота да ни гледат гяурите, че плачем, и върви да намериш Янакос праматарина. Кажи му да отскочи до Мегало Хорио, да ми купи от най-скъпия тамян, малки и големи свещи, и един черен тюлбен, и бонбони, и да ми ги донесе утре рано-рано… И едно дебело въже, защото онзи пръч, попът, и оная свиня, Патриархеас, са много тежки… Хайде!

Но Янакос беше вече офейкал, напразно тропаше по вратата му сеизинът. Нямаше го Янакос, беше поел към планината и бързаше да намери Манольос, да му каже новините; за да не слезе в селото и го хванат.

Манольос беше вече издоил овцете и беше поставил върху огъня казана с млякото; Никольос, до него, държеше бъркачката, разбъркваше млякото и си тананикаше.

— Какво ти е бре, Никольос, та все пееш и скачаш като козел и не те побира планината? — питаше го понякога Манольос, който се любуваше на настроението и на пъргавината на ратая си.

— Ех, Манольос — отвръщаше му овчарчето, — забравяш, че съм на петнайсет години! Как искаш тогава да ме побира светът, чорбаджи?

Но Леньо го побираше; когато идваше скришом на планината и го намираше, Никольос влизаше в прегръдките й, побираше се таман, и не му се искаше вече да се махне оттам.

Млякото беше вече сварено и сега Манольос седеше до огнището и под светлината на огъня прелистваше и четеше малкото евангелие… Друга радост вече нямаше. Често пъти думите му убягваха, но сърцето му обясняваше всичко, пълният смисъл избликваше, ясен, сигурен, разливаше се вътре в него и разхлаждаше недрата му като студена вода.

Какви бяха тези криле, колко му беше олекнало на душата! Сякаш за първи път срещаше Христос, за първи път чуваше гласа му! За първи път видя Христос да вдига към него очи и да му казва спокойно, подмамващо: „Следвай ме!“ И оттогава Манольос, щастлив, мълчалив, вървеше подир Христос, ту по росната трева на Галилея, ту по песъчливите брегове на Генисаретското езеро и ту по острите камъни на Юдея… А вечерта се изтягаше под една маслина и гледаше през сребристите й листа как звездите потрепват. Колко синьо и дълбоко беше небето, когато той беше с Христос, колко чист и лек като дъх беше въздухът и как миришеше пръстта!