Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Готови — отвърна старият Патриархеас и се надигна с усилие. — Не се тревожи, отче; тялото се бои, но душата се срамува; няма да посрамя селото ни.

Поп Григорис огледа другарите си.

— Поясът на дядо Ладас — каза той — се е развързал и ще му паднат гащите. Хайде, Янакос, стегни му здраво пояса, закрепи го, да не ни посрами.

Приближи се Янакос, пристегна здраво пояса на стария Ладас, който си беше вдигнал ръцете и се оставяше да го повиват като дете.

— Избърши му и устата, Янакос, текат му лигите — нареди пак попът. — Със здраве, Марьори!

— Да вървим — каза Хаджи Николис, — ние сме главите на селото, всички нас гледат; в името на бога и на Гърция!

Прекръстиха се всички, прекрачиха прага; начело — попът, зад него — тримата първенци, а зад тях — Янакос и Костандис.

— Защо бре, Костандис, агата вика и нещастния Панайотарос? Какво търси той с първенците?

— Видели го, казват, да обикаля посред нощ около конака на агата съвсем пиян и да се заканва…

— Ама каква работа е имал той с Юсуфчо? Вдовицата гони той.

— Какво да ти кажа, Янакос? Агата е побеснял, не знае какво прави. Робинята му Марта ми каза, че се заканвал да яхне кобилата си и когото срещне по пътя, да му взема главата. Господ да простре десницата си.

— Вратите се открехваха едва-едва и хората гледаха старейшините, които вървяха бавно към конака на агата; всички се кръстеха, сякаш минаваше погребение. Халал да им е всичко, каквото са изяли и сторили първенците през целия си живот — каза един старец. — Сега ще заплатят за всичко наведнъж и ще се издължат.

Пристъпяха бавно, без да бързат, сякаш се сбогуваха; от време на време поп Григорис се обръщаше към открехнатите врати и нагоре — към прозорците:

— Не бойте се, християни — казваше той, — бог е велик!

Нещастният дядо Ладас беше увиснал на ръката на стария Патриархеас:

— Чорбаджи — хленчеше той, — да стоиш до мен, да ме подкрепяш.

Наведе се към него старият чорбаджия:

— Страх ли те е? — попита го той.

— Страх ме е — отвърна с угаснал глас старият Ладас.

— И мен ме е страх — каза чорбаджията, — но се правя, че не ме е страх; дълг ми е.

Старият вариклечко поклати глава, но не каза нищо.

Сега минаваха край къщата на вдовицата. Катерина отвори вратата си, искаше да им извика: „Смелост, първенци, смелост!“, но не посмя.

Никой не се извърна да я погледне; ускориха крачка, сякаш минаваха през воняща уличка; за малко не си стиснаха носовете.

Само Янакос и Костандис се поспряха.

— Добър ден, Катерина — каза Костандис. — Чу ли глашатая? Влизай вътре.

— Виждала ли си Панайотарос? — попита я тихо Янакос. — И него го вика агата.

— Отдавна не съм го виждала, съседе — отвърна вдовицата — Ала навярно обикаля някъде тъдява, защото, ей сега на, чух крясъците му; караше се със сеизина, който го гонеше да го хване.

— Прибери се вътре — каза отново Костандис — и се заключи.

Отминаха. В началото на площада се появи тичешком Михелис; приближи се към баща си.

— Михелис — промълви старецът, — сбогом!

— Смелост, татко! — каза синът и му целуна ръка.

Поп Григорис се извърна:

Михелис — каза той, — и вие двамата, вървете си по къщите; сега ние влизаме в пещерата на лъва; но заедно с нас влиза и бог. Не се бойте! Вратата на агата беше широко отворена.

— В името божие! — каза попът, вдигна десния си крак и престъпи прага; другите трима го последваха; старият Ладас се препъна, но чорбаджията го задържа.

Пуст беше големият двор с тревясали плочи. Отляво, през вратичката на обора подаде глава кобилата на агата и изцвили; едно рунтаво куче, проснало се на бунището, вдигна глава и изръмжа сърдито, но не стана; домързя го.

Сеизинът се появи на вътрешния праг, дясното му око беше кривогледо, ченето му трепереше; не беше сварил днеска да намаже с черна боя мустаците си и белите му като магарешка козина косми личаха. Носеше официалната си униформа, сякаш беше някакъв голям празник, а ятаганът му висеше на широкия му червен пояс.

Смръщи вежди, като ги видя.

— Събуйте си обущата, гяури! — изръмжа той. — Агата чака.

Старата Марта, гърбавата, се появи, помогна на първенците да събуят обувките си и ги нареди пред прага.

— Смелост, първенци — прошепна им тя, — смелост.

Изкачиха се, като се подкрепяха един друг, по една тесла дървена стълба, влязоха в одаята. Спряха се. Всички прозорци бяха плътно затворени, отначало не можаха да различат нищо; но всички чувствуваха, че някакъв звяр, там някъде в дълбочината, дебнеше, впил очи в тях, и беше готов да се нахвърли.