Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Манольос опря глава на коленете си, не можеше да сдържи хълцанията си.

„Какво мога да сторя — мислеше си той, — как мога да спася тази сурова душа, която се е объркала от много любов и не може, не иска да се спаси?“

— Зарежи плачовете, карагьозчия! — извика Панайотарос побеснял. — Вземи, ти казвам, ножа, не се бой, наточих го добре, изпъвам шия, убий ме!

И изпъна тежкия си като на бик врат към Манольос.

— Защо не ме убиеш ти? — попита Манольос.

— Какво ще спечеля? — отвърна Панайотарос отчаян. — Страданията ми ще нараснат; ще загубя, вече завинаги, Катерина. Само ако ме убиеш ти, ще се отърва; и ще те взема заедно с мен в ада.

И като каза това, изведнъж и той избухна в плач.

Плачеше, плачеше, мучеше като теле, все тъй изпънал врат към Манольос.

Хвърли се отгоре му Манольос, Панайотарос не свари да се отдръпне и го прегърна; плачеше и той заедно с него, и му говореше:

— Прости ми, братко Панайотарос, прости ми, няма да я видя вече, няма да прекрача повече прага й, аз ще умра и ще се отървеш. Аз, аз, аз, заклевам ти се, аз ще умра. Не виждаш ли докъде стигнах? Разкапах се. Аз ще умра, братко мой, не плачи!

Но Панайотарос мучеше. Отхвърли изведнъж от врата си ръцете на Манольос, скочи прав. Пристъпи две крачки към вратата, като залиташе. Понечи да прекрачи прага, но се препъна и се просна по цялата си дължина на земята.

Спусна се Манольос да го вдигне, но той беше вече станал и се затича, като се олюляваше, съвсем пиян, надолу по планината и продължи да мучи.

Тъкмо тогава се появи Никольос с овцете; нахвърли се върху овцете Панайотарос, подгони ги с камъни, и те се пръснаха изплашени, като бягаха през глава.

— Ей, ей! — извика Никольос ядосано. — Не ми закачай овцете!

Но Панайотарос откъртваше от земята камъни, хвърляше ги и псуваше.

— Дръж, дръж, бре! — извика тогава овчарчето на двете си кучета, които довтасаха с изплезени езици.

Овчарските кучета се нахвърлиха върху Панайотарос, а той, опрян на една скала, вдигаше големи камъни и ги замерваше. Лаеха кучетата и налитаха върху него, започна да лае и той, и да се хвърля върху тях, но коленете му се подгъваха, строполяваше се, и пак се надигаше, и пак падаше. Скачаха настървено кучетата върху него, едното го захапа за бедрото и не го пускаше, а другото се метна към лицето му, захапа го по челюстта, и брадата на Панайотарос потъна в кръв.

— Дръж, дръж, бре! — викаше разпалено Никольос.

Чу виковете и лая Манольос, изтича да го отърве; овчарчето гледаше, смееше се и викаше:

— Остави ги, чорбаджи, остави ги да го изядат!

Манольос подвикна на кучетата, взе една тояга и ги прогони; обърна се да помогне на Панайотарос, но той беше вече запрашил надолу, спускаше се по планината и псуваше.

Никольос се изкачи на големия камък, постави ръце като фуния около устата си и извика:

— Юда!… Юда!…

Целият склон отекна.

— Млък, бре! — извика му Манольос. — Не ти ли е жал за него?

— Юда!… — извика му още веднъж Никольос и запрати по него един голям камък.

Нощта се беше надигнала вече от земята, беше покрила полите на планината и се изкачваше. Светът потъмняваше. Кучетата, задъхани, се бяха проснали в краката на Никольос и лижеха раните си. Големият коч, Дасос, застанал на място, дрънкаше с хлопката си и чакаше да се съберат овцете зад него, за да тръгнат всички заедно към кошарата.

Манольос влезе в стаята и скри наточения нож под възглавницата си; а след това закачи иконата с разпятието на стената, над постелята си.

— Господи — промълви тон, — простри десницата си над сърцето му, издери го! Страда и той, всемогъщ си, вземи му болката и го утеши!

Минаха доста дни от тази неделя на изповедта — така нарекоха по-късно, когато Манольос беше вече убит, деня, в който той бе разкрил сърцето си пред своите приятели.

А в това време земята отдолу и слънцето отгоре, работеха, и посевите непрекъснато се наливаха, класовете съзряваха и се втвърдяваха; полето беше почервеняло от макове. Малките пойни птички бяха насъбрали косми, сламки и кал и бяха направили гнездата си, и женската, с разперени криле, мътеше вече яйцата; а отсреща, кацнала на едно клонче, мъжката чуруликаше, за да й вдъхне смелост. От време на време падаха закъснели дъждове, освежаваше се светът, но скоро слънцето пак се показваше, прогонваше облаците и продължаваше да върши прастария си дълг — да помага на птиците и на хората.

Старият Патриархеас ядеше и пиеше и се караше, кога с Леньо, която зарязваше къщната работа и току обикаляше из планината и беше побесняла да се омъжи; кога със сина си, който го беше ударил на четене, сякаш беше старец или перекенде.