Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Манольос отново спря. Дишаше с мъка. Всички се извърнаха и го загледаха съчувствено. Топеше се пред тях Манольос, от цялото подпухнало месо на лицето му се стичаше мътна течност и се съсирваше, капка по капка, по мустаците и брадата му.

— И тогава дойде спасението… — добави свещеникът, хвана ръката на Манольос и я погали между дланите си. — Разбрах, разбрах, Манольос; видях тайната пътека, по която е поел господ, за да те спаси. Чудо велико, братя! Кой може въобще да отгатне какви странни, неочаквани пътища поема спасението, за да ни намери… И тогава неочаквано… остави ме да довърша аз, Манольос, ти се умори. Тогава неочаквано си почувствувал, че лицето ти се подува, че се покрива с отвратителни меса, превръща се в рана, която почва да тече… Не дяволът се е лепнал върху теб, Манольос, а господ ти е сложил тази маска, за да те спаси. Господ се е смилил над теб.

— Не разбирам, не разбирам — прошепна Костандис.

— И аз… И аз… — промълвиха и другите приятели.

Само Манольос мълчеше и въздишаше. Поп Фотис милваше ръката на Манольос, сякаш искаше да успокои болката му.

— Отивал си към пропаст, Манольос, бил си на ръба на пропастта, и бог ти е залепил това месо на лицето и си се спрял. Отивал си да съгрешиш, да се вмъкнеш в кревата на вдовицата, ама сега, с такава мутра, как да се видиш с нея? Как да те види и тя? Срам те е било, върнал си се обратно. Върнал си се обратно и си се спасил!

Манольос сега беше скрил лице в широката си кърпа и мълчеше. Само от време на време хълцания разтърсваха гърдите му. По едно време промълви: „Слава богу!“, и пак замълча.

Тримата приятели също сведоха уплашено глави; почувствуваха, потръпвайки, че бог обикаля около всички ни като лъв; от време на време усещаме дъха му, чуваме ръмженето му, виждаме да блестят в мрака очите му…

Свещеникът сякаш отгатна мислите им.

— Едно око, чеда мои — каза той, — стои ден и нощ отворено вътре в нас и гледа; едно ухо стои отворено дълбоко в сърцето ни и слуша — бог.

Михелис извика:

— Как може да ни търпи още живи на този свят господ? Защо не ни убие, та да се изчисти вселената?

— Защото, Михелис, господ е като грънчаря — отвърна свещеникът, — работи с кал.

Но Янакос беше нетърпелив:

— Хубави думи, отче — каза той, — но тук имаме болен човек; не може ли да положиш ръка върху него и да му прочетеш една молитва? Да се помолим всички заедно на господа да се смили?

— Манольос няма нужда от молитви — отвърна поп Фотис, — нито от заклинания и муски. И молитвите на другите няма да го изцерят. Вътре в него работи, ден и нощ, бавно, без да бърза, спасението. Не сте ли виждали, чеда мои, как червейчето се вмъква и се обвива здраво в плащаницата си през зимата? Лицето му се преобразява, става сурово, застинало и чака. Ала бавно вътре, в недрата му, в тъмното, работи спасението. Зад тази толкова голяма грозота тя изработва нежния мъх, блестящите очи и крилата. И някоя сутрин, напролет, пробива покрива си и излиза като пеперуда; така и вътре в нас, в тъмното, работи и спасението… Смелост, Манольос, следвай пътя си, подготвя се, зад подпухналото ти лице, спасението; имай вяра!

— Докога, докога, отче? — попита Манольос и вдигна умолително очи към отеца.

— Бързаш ли, Манольос?

— Не — отвърна Манольос засрамено. — Както иска господ, когато иска господ.

— Господ никога не бърза — каза свещеникът. — Той е неподвижен, гледа бъдещето, сякаш вече е минало, работи във вечността. Само мимолетните създания не знаят какво ще стане, боят се, бързат. Остави бога да работи в тишината, както му е угодно; не вдигай глава, не питай; всяко питане е грях.

Слънцето беше вече сред небето, падаше отвесно, изливаше се на капки върху петте глави. Сега те се бяха доближили една до друга и се гледаха с безмълвна обич.

Иззад рида се чу кавалът на Никольос, все тъй радостен, забързан, изпълнен със страст.

— Никольос… — каза Михелис и се усмихна. — Има си и той своята мъка и си я излива.

Наостриха всички ухо и се заслушаха. Говореше, смееше се, танцуваше овчарската мелодия сред нажежения въздух. Една пеперуда, бяла с оранжеви петна, запърха за миг над петте глави и накрая кацна върху сивите коси на поп Фотис. Потръпна с крилцата си, потопи хоботчето си в сивата коса, сякаш я взе за цъфнала къпина; и изведнъж литна, издигна се високо и изчезна в слънцето.

След малко се чу гласът на Манольос:

— Отче, братя, простете ми и бог да ви прости! Олекна ми; сякаш от сърцето ми се смъкна голяма тежест. Видях, да си жив, отче, разбрах, приемам го! Като кръст ми се струва сега тази моя болест, нося го и се изкачвам. Знам, на върха на разпятието се намира възкресението; ще събера всичките си сили, за да понеса кръста си; помагайте ми и вие, другари, да не падна!