Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Всички заедно! — извика попът и стана. — Тази сутрин говорих на нашите в планината; Защото и ние се изкачваме, и ние носим тежкия си кръст, препъваме се, униваме, бързаме… Говорих им и им виках: „Всички заедно! Тези думи — казвах им — ще ни спасят! Всички заедно! Всички заедно и ще се спасим!“ Ами че тогава, значи — обади се Янакос, — болката, болестта, грехът…

— Всички тези червейчета — каза свещеникът — могат да станат пеперуди.

Спомни си какво бяха прочели четиримата приятели:

— „Блажени — каза той, — скърбящите, защото те ще се утешат.“

Костандис скочи радостно; сега свещеникът щеше да му обясни трудната дума.

— Какво ще рече, отче, „ще се утешат“? — попита той.

— Те ще бъдат утешени, те ще намерят цяр за болката си. Щастливи са тези, които страдат, защото те ще почувствуват колко велика и блага е божията милост; а пък онези, които не страдат, няма да изпитат никога тази небесна радост. Такова божествено благодеяние е страданието… Чу ли, Манольос?

Но Манольос, изтощен, беше склонил глава на рамото на Михелис, затворил беше очи, и спокойно, тихо, бе потънал в сън.

Вдигнаха го полека приятелите и го положиха върху сламената му постеля; и излязоха навън на пръсти.

— Като сън се спусна божията благодат и покри Манольос — каза свещеникът. — Нека го оставим сега, чеда мои, на божията милост. Да вървим!

Поеха един след друг по пътеката и се заспускаха мълчаливо; и напред вървеше свещеникът, гологлав, с разпуснати сиви коси върху раменете.

Свечеряваше се вече, когато Манольос се събуди, отвори очи и видя, че до възглавието му седи кръстато и го гледа в полумрака Панайотарос. Очите му бяха свирепи и неподвижни, кървясали; а дъхът му миришеше силно на вино.

— Брате Панайотарос, добре си дошъл — каза Манольос и му се усмихна.

Но Панайотарос не отвърна нищо; едрата червенокоса глава, надвесена връз него, го гледаше, без да се помръдне. Долната му устна беше отпусната и се виждаха плоските му остри зъби, съвсем жълти.

— Трябвам ли ти за нещо? — попита Манольос и потръпна, стори му се, че сънува лош сън.

— С усилие отвори уста Панайотарос, гласът му беше тежък, пиянски. Цял час стоя над главата ти и те гледам — каза той със заекване.

— Трябвам ли ти за нещо, брате мой? — попита отново Манольос. — Защо ме гледаш така?

— Не мога да те гледам иначе — изръмжа с гняв и болка Панайотарос. — Не мога!

И след малко добави:

— Ти, бре, ще ме изядеш, Манольос!

— Аз ли?! — възкликна Манольос и приседна на постелята. — Аз ли?! Какво съм ти сторил?

— Каквото най-лошо може да ми стори човек, ти ми го стори, проклетнико! Една радост имах и аз, нещастникът, на този свят, и ти ми я уби! Не издържам повече; дойдох да ти донеса един подарък; чаках те да се събудиш, за да ти го дам — вземи го!

Бръкна в пазвата си, извади един дълъг и широк нож и го сложи на коленете на Манольос.

— Вземи го — заекна той, — вземи го, проклет да си, и ме убий; довърши делото, което си започнал. Голяма ще ти бъде отплатата, убий ме!

— Панайотарос, братко! — извика Манольос. — Какво съм ти сторил? Защо ми говориш така? Аз да те убия?…

И понечи да хване ръката му; но Панайотарос раздразнено отблъсна ръката на Манольос.

— Не ме докосвай — изръмжа той, — остави благите думи, гнус ме е от тях; убий ме. Довърши, ти казвам, делото, което си започнал; за какво ми е вече животът? Убий ме!

Манольос избухна в плач.

— Какво съм ти сторил, какво съм ти сторил, Панайотарос, братко мой? — прошепна отново той.

— Имам си хора — отвърна Панайотарос, — които следят къде отива Катерина; имам една старица, нейна съседка, плащам й и ден, и нощ, свита зад вратата си, я дебне. Зърнала те е по-миналата нощ да влизаш скришом в къщата й; останал си час и половина при нея. И от нея нощ Катерина не ми отваря вече вратата си, не иска да ме види пред очите си, седи, казва ми съседката й, в къщи и плаче… За кого плаче? Заради кого отказва вече да яде и се топи? Заради кого не ми отваря вече вратата си? Заради теб, заради теб, обезобразения, дето го е гнус човек да те погледне, заради теб! Научих за хала ти и се зарадвах; казах си: „Отървах се от този дангалак, дето ми се прави на светец; ще го види Катерина, ще се погнуси и ще се отърве; ще се отърва и аз.“ Ала ти не си се засрамил и си отишъл в този хал в къщата й; и си останал час и половина; каква магия, бре, си й направил? Вместо да се отврати от теб, не може вече да те забрави, кърши ръце и вика името ти, мръсен прокажен такъв! Всеки ден пребивам от бой жена си, но не ми олеква; бия дъщерите си, но не ми олеква! Затворих работилницата си, напивам се, обикалям по улиците, децата тичат подире ми и ми подхвърлят една дума, която ме улучва право в сърцето като нож… Знаеш коя дума… знаеш! Проклет да бъде часът, в който онзи пръч, попът, ме покани в опустялата си къща; от него ден пропаднах! Пропаднах, не мога повече, и ти донесох тази вечер ножа; стани бре, Манольос, ако си мъж, и ме убий! Целувам ти ръка, убий ме, та да намеря покой…