Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Вглъби се в себе си известно време Манольос, мисълта му запърха над целия му живот — сиромашия, сирашество, леля му Мандаленя, която го бе отгледала с ругатни и упреци, а сетне сладостта и спокойствието на манастира, покаянията му в килията, наставникът му Манасис, който му разказваше с плътния си благ глас за отшелниците в Тебаида, за апостолите от Генисаретското езеро и за разпнатия Христос… Каква радост само беше това, какво царство небесно на земята! И неочаквано, една сутрин, чорбаджията Патриархеас пристигна със свитата си, изпълни се манастирският двор с мулета, червени черги и радостни гласове…

Вдигна глава Манольос:

— Не знам — каза той, — отче, откъде да започна… Целият ми живот минава през ума ми… Помогни ми, отче, питай ме; питайте ме и вие, братя!

— Не търси начало, Манольос — отвърна поп Фотис, — няма начало, няма край! Отвори уста, изречи това, което ти дойде първо наум; и после, ще видиш, думите са като черешите; едната дърпа другата и се нижат… Затвори очи, Манольос, какво виждаш? Къде се намираш? Не се замисляй, кажи веднага!

— В къщата на поп Григорис. Всички първенци, на голямо събрание, решават и разпределят задълженията на всеки през идната Страстна седмица… В страшната мистерия, която ще се играе в нартика на църквата… Към мен се приближава поп Григорис, полага ръка върху косата ми и ме благославя: „Теб, Манольос, избра бог — казва ми той, — теб избра бог да понесеш тежестта на кръста…“ Сърцето ми стана на хиляди парчета.

Отвори очи Манольос, примигна, умът му отново се върна при другарите му.

И наистина, сърцето ми в онзи миг стана на хиляди парчета — повтори той. — Сякаш беше стъклото с благовонно масло, което е държала Магдалена блудницата и което е строшила в нозете на Христос, за да му ги измие… Още от малък имах голямо въображение, четях житиета на светци и умът ми се разпалваше. Исках и аз да стана светец… И когато влязох в манастира, само за едно мислех: за отшелниците, и исках и аз да отида в Тебаида, да не ям, да не пия, да върша чудеса… Виждате ли, братя, още от малък съгрешавах, Луцифер разпалваше сърцето ми, изгарях. И от тщеславие исках и аз да върша — боже, прости ме! — чудеса! И когато излязох от къщата на поп Григорис, слепите ми очи бучаха, стори ми се, че селото стана по-тясно, не ме побираше, и че не бях вече Манольос, ратаят на стария Патриархеас, неграмотния, перекендето, а уж избраникът божи, който имаше една велика цел: да следва светите Христови стъпки и да му прилича!

— Страшно тщеславие! — прошепна Костандис. — Ти, Манольос, дето си толкова благ и смирен…

— Чедо мое, Костандис — каза свещеникът, — пълно е сърцето на Манольос; остави го да се излее и след това ще отсъдиш.

— Простете ми, братя — каза Манольос. — Луцифер беше вътре в мен. Срам ме е, че казвам тези неща, но се изповядвам, трябва да разкрия всичко, господ слуша.

— Казвай, казвай, Манольос — рече свещеникът, — не се срамувай. Яма, пълна със змии, жаби и свини е човешкото сърце; изпразни сърцето си, за да му олекне!

Манольос се поокуражи.

— Надувах се като пуяк, вървях насам-натам и все си казвах и си повтарях и се пъчех: „Теб избра бог, Манольос, теб!“ Ала един ден, да си жив и здрав, ти, Янакос…

Хвана ръката на Янакос и понечи да я целуне; но Янакос я отдръпна изненадан.

— Какви са тия работи, Манольос? На мен ли ще целуваш ръка?

— На теб, Янакос — каза Манольос, — защото ти ми отвори очите… И видях, че съм лицемер и лъжец. Помниш ли, Янакос, когато ме срещна пред къщата на капитана и ми каза, да си жив и здрав: „Лъжец! Лъжец! Искаш да приличаш на Христос, а се каниш да се жениш… И след разпятието Леньо ще ти донесе хладка вода да се измиеш, ще ти донесе чисти дрехи да се преоблечеш и ще легнеш с нея, след разпятието, в кревата!“

— Прости ми, Манольос! — извика Янакос и се хвърли в прегръдките на приятеля си. — Ти не знаеш какъв дявол ме беше яхнал него ден… Някога ще ви се изповядам и аз, и ще се ужасите. Отчето знае…

— Оставете го, братя, да изкара всичко на показ, та да му олекне — каза пак свещеникът и накара Янакос да седне. — Казвай, Манольос; не чувствуваш ли да ти е олекнало вече малко?

— Колкото повече говоря, отче, колкото повече говоря, толкова по-леко ми става… Тайнство е изповедта, велико тайнство! Сега вече добих смелост, ще ви разкрия всичко, всичко!

— Слушаме, чедо мое — каза свещеникът.

И докосна Манольос по рамото, сякаш искаше да му придаде сила от своята сила.

— Говори, чедо мое!