Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Аз ли да ви помогна? — възкликна поп Фотис. — Ами че тук трябва да дойдат и да застанат всички мъдреци на света, за да ви слушат и да разберат и те, горките, Христовите слова. Прав си, Янакос, не се чете евангелието с ума, той не разбира много неща, чете се със сърцето; то разбира всичко. Някоя неделя ще те взема, Янакос, в нашата църква, в катакомбата, да ни обясниш словото божие; не се смей, наистина ти казвам.

Обърна се отново към Манольос:

— Всички болести, чедо мое, произлизат от душата. Тя командува тялото; душата ти ще да е заболяла, Манольос, нея трябва да излекуваш! И тялото, ще не ще, ще я последва… Но нека, първо, се разберем; защо ме повикахте? С какво мога да ви помогна? Заповядайте… А после ще си поговорим двамата с теб, Манольос.

— Отче — обади се Михелис, — ами че тъкмо заради болестта на Манольос те повикахме. Казахме си, може пък да е някой зъл дух, дето се е лепнал на лицето му, и светиня ти да знае заклинание, та да го прогониш, да се махне…

— Много неща не разбирам, отче — обади се изведнъж Янакос. — Нали всичко е от бога дадено? Защо на Манольос, а не на агата, да речем, или на поп Григорис, или на стария Ладас? Каква правда е това? Не разбирам.

Обърна се към Манольос:

— Защо не викаш и ти? Защо не вдигнеш глас към бога, да го попиташ? Ами само седиш със скръстени ръце, със сведена глава и казваш: „Бог ме наказва“? Но какво си сторил? Защо те наказва? Стани, не си овца, човек си, питай! Това ще рече човек; едно живо нещо, което се вдига и пита!

Поп Фотис стана, протегна ръка, запуши устата на Янакос.

— Много питаш — каза той, — много вдигаш глас, Янакос, и каниш господа да слезе да застане пред теб и да ти даде сметка! Кой си ти, та искаш да свалиш бога на земята?

— Ама искам да разбера… — промълви Янакос плахо.

— Да разбереш бога ли, Янакос? — възкликна ужасено попът. — Ами че човекът е само един сляп червей в божиите нозе, какво може да разбере той от неговото неизмеримо величие? И аз, когато бях млад, така виках и питах; не разбирах. И един ден наставникът ми в Света Гора ми разказа една приказка; често говореше с приказки, господ да успокои душата му!

„Имало едно време — каза ми той — едно загубено сред пустинята селце; всичките му жители били слепи. Веднъж през селото минал един велик цар с войската си; той яздел огромен слон; научили за това слепите, много били чували за слоновете и ги обзело силно желание да отидат да го докоснат, да го опипат внимателно, да получат някаква представа какъв е. Тръгнали, значи, десетина от тях, първенците, да речем, и отишли; поклонили се на царя, получили разрешение да се докоснат до слона и да го опипат. Един опипал хобота му, друг — крака му, трети — ребрата му, четвърти го повдигнали и опипал ухото му, а пети го качили и го турили да седне на гърба на слона и го поразходили… Тръгнали си радостни всички и се върнали в селото си; наобиколили ги всички слепи и ги заразпитвали нетърпеливо какво нещо е този страшен звяр, слонът. Първият казал: «Той е една голяма тръба, която се вдига със сила и се извива, и горко ти, ако те сграбчи!» Вторият казал: «Той е един стълб с косми». Третият рекъл: «Той е една стена като крепост и тя има косми». А онзи, който бил опипал ухото, казал: «Съвсем не е стена; той е килим от груба вълна и грубо изтъкан, и се поклаща, като го пипнеш». А последният извикал: «Какви ги дрънкате? Той е една огромна планина, дето се движи.»“

Четиримата приятели се засмяха.

— Ние сме слепците — каза Янакос, — прав си, отче; прощавай. Обикаляме около малкото нокътче на крака му и казваме: „Суров е господ, твърд като камък; защо? Защото не можем да отидем по-нататък.“

— Не трябва да питаме — каза Михелис. — Има си сигурно някаква причина господ, за да порази Манольос; но къде можем ние да я видим? Слепи сме.

— Отче — каза Манольос, като вдигна глава, — ние, четиримата, тази година сме свързани неотделимо един с друг. Затова правилно е, мисля, да ме изповядаш пред тях, та да видим всички тук каква е вината ми, та ме наказва господ, и как мога да намеря лек… Защото, мисля, че докато нося този демон на лицето си, ще рече, че не съм се разкаял и затова господ не ме ще…

— Прав си, чедо мое, Манольос — каза свещеникът, — така са правели и първите християни; изповядали се пред всички свои братя и разкривали греховете си; и всички заедно намирали пътя към изкуплението… В името божие, значи, слушаме те, Манольос; не забравяй, че всички сме грешни и че в този миг господ стои над нас и те слуша.