Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— И отново ли ще почнем същото, отче? — извика гневно един изпит и бледен от глад младеж, само с една дрипа на кръста. — Пак ли същото, отче? Пфу, пак ли отначало? Добре помниш — нямаше само богати в селото ни, имаше и бедни; майка ми умря от глад по време, когато селото плуваше в зехтин и вино и от всички пещи в махалата вадеха хляба и майка ми припадаше от миризмата му… Пак същото ли, значи, отче? Пак ли богати и бедни?

Поп Фотис сведе глава; постоя известно време замислен.

— Петрос — каза най-сетне той, — ти си прям и рязък, и ми харесваш. Това, за което ти ме питаш, и аз същото ден и нощ питам господа и го моля да ме просвети. „Нови темели — викам аз на бога, — нови темели искаме, господи, за новото ни село. Стига вече неправди; или всички да гладуват и да мръзнат, или всички да ядат и да са облечени. Не можем ли, господи, да въдворим правда на този свят?“

— И какво ти отговори господ? — запита младежът с груб глас.

— Полека-лека, доколкото може, бедният ми ум приема светлината му. Нещастието — да е живо и здраво! — ни направи сега всички равни, всички станахме бедни, никоя съседка вече няма пещ, та да вади хляб и не може вече да изпадне в грях, като не даде на съседката си, която гладува. Това, което преди беше трудно, сега му е времето, чеда мои, да стане! Освободи се душата от пълните търбуси, може да полети!

Обърна се към един старец, който слушаше, опрян на тоягата си, и клатеше глава.

— Кой можеше на теб, дядо Харилаос — каза му той, — преди три месеца да ти вземе лозята и маслиновите дървета и да ги раздаде на бедните? Щеше ли да ги дадеш?

— Да ме прости господ — отвърна старецът, — никога! Нима твоя милост би могъл да отрежеш ръцете си, краката си, дробовете си и да ги раздадеш на съседите си? Така бяха за мен маслините и лозята ми.

— Нито пък твоя милост, дядо Павлис, щеше да отвориш сандъка си и да раздадеш лирите си на бедните.

Един старец срещу попа свъси вежди и не отговори; само въздъхна тежко, защото си спомни за сандъците си.

— Който има земя — извика изведнъж гневно поп Фотис, — който има земя и дървета, също става земя и дърво, душата му губи божествения си лик; който има сандък, става сандък; сандък беше станал и ти, клети Павлис, земя беше станал, още преди да умреш, клети Харилаос! Но — слава богу! — отървахме се! Видяхте най-сетне и вие, стопани мои, какво ще рече голотия и глад, разбрахте болката на бедния.

— Да — отвърна старият Павлис, — разбрах.

— Сега ще захвърлим всичко това — продължи поп Фотис, — няма твое, няма мое, няма вече огради и ключалки, и сандъци; тук всички ще работим и всички ще ядем. Всеки ще работи това, което може, и колкото може; един ще бъде рибар на Войдомата, друг — ловец, трети ще обработва земята, четвърти ще пасе животинчетата, които господ ще ни изпрати. Братя сме, божем, едно семейство сме, един баща имаме — бога.

Нови темели да поставим на душата си — извика отецът, като протегна ръце към всички, — нови темели, трудно е много, помогнете ми, братя! Работа, търпение и любов — и вяра в бога! Как са били първите християни? Събирали се долу, в катакомби, дълбоко в земята, и слагали нови темели на света. Тези пещери в недрата на земята са нашите катакомби, с нас е Христос, видяхме неправдата, ще сложим ред във всичко! Не се бой, Петрос, чедо мое, забрави миналото, проклето да е! Помогнете, всички заедно да засадим нов свят! Всички станаха, въодушевени, и наобиколиха своя поп.

— Всички заедно! — извика пак попът. — Всички заедно! Ето новата дума, тя ще ни спаси!

— Всички заедно! — извикаха мъже и жени и вдигнаха ръце, сякаш се кълняха.

Старият Харилаос се прекръсти.

— Бедността разтвори сърцето ми — каза той и очите му овлажняха; — не ми давай, господи, богатство, защото пак ще стана лош!

— Не се бой, дядо Харилаос — извика със смях Петрос, — не се бой, няма да те оставим да забогатееш!

Свали патрахила си попът, сгъна го, подаде го на една старица, която беше направил клисарка.

— Чеда мои — каза той, — неделя е днеска, починете си; утре ще почнем отново работа. Младежи, надхвърляйте се с камъни, мъже, съберете се и поразменете мисли, съберете се и жените, поговорете, утешете се една друга; аз трябва да се изкача на отсрещната планина, където нашите добри приятели, кошничарите, ме чакат. Лека вечер, чеда мои, бог с вас!

И като каза това, поп Фотис взе тоягата си и тръгна.

Събрани около Манольос, тримата апостоли, Петър, Яков и Йоан, бяха отворили малкото евангелие, което тази сутрин Янакос беше донесъл и се канеха да почнат да четат.