Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Мъже и жени се бяха сврели в пещерата от сутринта и пееха всички заедно; а сетне излязоха и седнаха на слънце; поп Фотис застана прав сред тях. След литургията, всяка неделя, беше свикнал да говори на християнското си паство и да му вдъхва смелост. Най-напред ги поздравяваше, казваше всекиму по някоя добра дума, а след това започваше да им проповядва словото божие и своето; отначало гласът му беше винаги спокоен, но полека-лека се разпалваше, думите му сякаш се търкаляха отвисоко и падаха в душите на хората.

— Живи сме все още, не се предаваме, да сте живи и здрави, чеда мои! — каза им той и днес приветливо, за да им вдъхне смелост.

Разказваше им ту притчи, ту за своя живот — какво беше видял и патил — или вземаше евангелието, отваряше го наслуки, прочиташе две-три думи и се разпалваше; и пред прехласнатите очи на прокудените се разтваряха и седемте небеса, и дрипите се превръщаха в крила; израстваха криле и на изгладнелите стомаси и забравяха глада.

— Най-голямата истина я наричаме приказка — подхвана днес поп Фотис, — днес ще ви разкажа една приказка, чеда мои, елате по-близо. Ей, вие, жени, дето плачете, на вас говоря, приближете се!

Приближиха се жените с децата си, наклякаха около него; зад тях мъжете останаха прави, а старците, опрени на тоягите си, се заслушаха.

— Имало едно време — започна поп Фотис — двама птицеловци, които отишли в планината и заложили мрежите си; прострели ги и на другата сутрин отишли, и какво да видят? Мрежите им били пълни с диви гълъби. Мъчели се отчаяно, горките, да се измъкнат, но дупките на мрежите били много тесни, къде ти да се проврат! Струпали се всички разтреперани долу и зачакали. „Само кожа и кости са проклетите — казал единият от ловците, — как ще ги продадем на пазара?“ — „Да ги похраним няколко дни, да понапълнеят“ — казал другият. Хвърлили им много храна, сложили им и вода, нахвърлили се гълъбите да ядат и да пият; само един не искал да яде, стоял гладен; през следващите дни — още храна; гълъбите започнали да пълнеят с всеки изминал ден, и само онзи, дето не ядял, все повече слабеел и непрекъснато се мъчел да се провре през мрежата. Най-сетне един ден ловците дошли да ги приберат и да ги занесат на пазара; гълъбът, който стоял гладен, бил толкова отслабнал, че с един удар с крилата се проврял през мрежата и полетял свободен във въздуха… Това е приказката, чеда мои. За вас я разказах: кой може да я разтълкува? Вие, старците, какво ще кажете? Напънете умовете си!

Ала старците мълчаха, тогава скочи мъжагата, хоругвоносецът.

— Искаш да кажеш, мисля, отче, задето гладуваме; че гладът ще ни помогне да се освободим… Искаш да кажеш, че и ние сме като онзи гълъб, дето гладувал… Но по-нататък не разбирам… Умът ми не може да стигне чак дотам, да прощаваш.

— Ти разбра най-важното, Лукас, благословен да си — каза отецът. — Да ви обясня, чеда мои, по-нататък. Бяхме почнали в нашето богато село да натежаваме, да ядем прекалено и да претоварваме душата си с месо. Мир, сигурност, благоденствие, плътта беше нараснала и беше притиснала душата. Казвахме си: всичко е наред, справедливост цари на този свят, никой не гладува, никой не мръзне, по-добър свят от този няма. И бог се смили над нас — изпрати ни турците, които ни съсипаха, пръснаха ни по четирите посоки на света, постигна ни и нас неправдата и видяхме, че светът е пълен с неправди; започнахме да гладуваме и да мръзнем, и видяхме, че има глад и студ; и до хората, които гладуват и мръзнат — видяхме и това! — има други, дето ядат до пръсване, и огнищата им са винаги запалени, и гледат голите и гладните и се смеят. Нещастието ни отвори очите, видяхме; гладът разтвори крилата ни, измъкнахме се от мрежата на неправдата и благоденствието; свободни сме! Сега можем да започнем един нов, по-честен живот, слава богу!

Никой не продума нищо; старците поклащаха глава, жените не преставаха тихо да се вайкат, и само мъжете гледаха отеца в очите и в гърдите им пламваше мъжество и непреклонност.

И пак единствен хоругвоносецът се обади:

— Отче, прави са думите ти, бог се смили над нас и ни изпрати нещастието; така и добрият ездач бие с бича мързеливия си кон… Нещастието зашиба с бич кръвта ни, разтвори сърцето ни, освободихме се. Ама сега как ще тръшнем ние нещастието? Това ни кажи: ако ние не го тътнем, то ще ни гътне. То ще ни изяде, отче! — извика той и очите му се овлажниха, спомни си за момченцето си, за Георгиос, дето му беше умряло по пътя.

— Ще го впрегнем нещастието в хомота, не се бой. Лукас! — отвърна му попът. — Ще почне да ни слугува, ще видиш. Работа, търпение, обич, ето нашите оръжия. Имайте вяра. Затварям очи и виждам: около мен къщи, иззидани с камък, църква с камбанария, училище на два ката с широк двор, пълен с деца, а около селото — градини, лозя и посеви… Турихме вече началото; намерихме сред камънаците малко земя, засяхме я; вкарахме разпръснатите води в улеи; присадихме дивите дървета; започнахме вече и да градим… Останали са още двама-трима добри хора в това чорбаджийско село Ликовриси — ама му приляга името! 10 10 Ликовриси — вълчи извор. — Б.пр. — не ни забравят; кога един ни носи цялото си богатство, три златни лири, кога друг ни праща кошове с храна, и кога една грешна жена — овцата си… А един друг грешник, който умрял онзи ден, си спомнил за нас в последния си час и ни завещал един пълен сандък — бог да прости на грешната му душа! Пускаме корени, чеда мои, захващаме се отново в пръстта, ще вдигнем отново ръст, имайте вяра!