Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Ей, Панайотарос — извика му Янакос, — не ни ли щеш?

— Добра среща, лъжеапостоли! — изръмжа Панайотарос. — Къде е вашият лъжехристос?

— Още ли не ти е минало? — каза Костандис. — Ами че това е игра, бре, не го ли разбираш?

— Игра-неигра — отвърна самарджията, — нож ми забихте на мен в сърцето. Жена ми ми вика Юда и децата по улиците ми се подиграват, а пък жените, като ме видят, че минават, затварят изплашени вратите си. Ще ме накарате, проклети да сте, да стана истински Юда, грях ви на душата!

Хората те обичат — каза Михелис, — не се сърди. На, капитанът, на умиране си спомни за теб и ти завеща…

— Гипс, за да го изям; да изям, казал, и английската кралица; кокалите му да не останат дано!

— Не влизай в грях — каза Михелис, — още е топъл. Вземи си думите назад!

— Кокалите му да не останат дано! — извика отново Панайотарос и луничавото му лице пламна. — Я ме оставете на хала ми, ви казвам!

И като каза това, разпери мотовилите си и се отдалечи с ругатни.

— Откъдето и да хванеш таралежа, все ще те убоде! — каза Янакос. — По-добре да не му говорим.

— Дълбоко е засегнат — каза Михелис разтревожено.

— И заради вдовицата е — каза Костандис. — И от пиенето е; сега ще се прибере в къщи и ще набие жена си и дъщерите си. И все току ги заплашва, че ще ги изхвърли от къщата.

— Вмъкнал се е Юда в него и го навива — каза Янакос. — Лошо ще свърши всичко това. Боя се за Манольос, да не чуе дяволът!

— За Манольос ли? — възкликна учудено Михелис.

— Вдовицата май се е запалила по нашия Манольос — отвърна Янакос. — Видях я онзи ден да говори с него при кладенеца, научил за това Панайотарос и побеснял. „Ще го убия! — вика, като се напие. — Ще го убия този мръсник!“ — и току точи ножа си на камъните.

— Да отидем ли още довечера да видим Манольос? — предложи Михелис. — В голяма тревога ме хвърли ти, Янакос!

— Да отидем още сега! — каза Янакос. — Страхувам се да не ни изпревари Панайотарос; стори ми се, че пое към планината Панагия.

— Да свърнем и да хванем бързо по пътеката — каза Костандис. — Всяко нещо на времето си!

Свърнаха, поеха по пътеката; не говореха, бързаха, сякаш предчувствуваха някаква беда.

Видяха Панайотарос седнал на един камък в подножието на планината и подпрял замислено глава на ръцете си. Не ги забеляза, отминаха го и те, без да му се обадят.

Дъждецът беше престанал, разкъсаха се облаците, показа се тук-таме ясносин, свеж, небесният свод. Слънцето беше сте високо, беше се измъкнало от облаците и се смееше.

Чуха се звънци, един кавал екна, бързо, игриво. Минахакрий овцете. Никольос овали кавала от устата си и ги загледа.

— Ек, Никольос! — извика му Михелис. — В кошарата ли е Манольос?

— Не е, не съм го виждал, хайдете да видите!

— Как е Манольос бре, Никольос?

— Като рак върху жарава! — отвърна овчарчето и прихна да се смее. — Гори и пее!

— Нещо в настроение е това диво козле! — каза Янакос. — Да вървим!

Михелис се засмя.

— И аз ще ви кажа една тайна — рече той. — Снощи Леньо отишла при баща ми; голям дявол е тя, сигурно е научила отнякъде за болестта на Манольос. „Не го ща Манольос!“ — рекла направо на стария. — „Защо, мари? Да не си залюбила някой друг?“ — „Да.“ — „Кого?“ — „Никольос овчарчето!“ — „Ами че той, мари, е още голобрадо хлапе, ягорида, какво ще го правиш? Може ли да прави деца?“ — „Може, може! — извикала Леньо. — Добър е, може, ти казвам, харесва ми!“ И започнала да се подмилква на стария и да му се глези. „Добре — рекъл старият, — вземи го, да ти е честито, със здраве!“

— Тя и пръч би взела, боже, прости ме! — каза Янакос.

— Отърва се Манольос, слава богу! — каза и Костандис и се сети за жена си.

Бяха вече стигнали пред кошарата, влязоха; нямаше никой. Обиколиха кошарата, качиха се на високия камък, завикаха; никой.

— Да пази господ! — прошепна Янакос. — Ами ако се е убил?

— Какво каза? — попита Михелис.

Но Янакос се беше изплашил от думата, която беше изрекъл.

— Нищо — отвърна той.

Поеха мълчаливо обратно по пътеката. Слънцето вече клонеше към залез, планината се изпълни със сенки. Свърнаха по-напреко, минаха край една запустяла църквица, свряна между скалите. Стара, забравена от хората, само веднъж в годината се сещаха за нея, на 8 ноември, на Архангеловден. Ставаше малък събор, палеха съборяните свещи, осветяваха се полуизтритите стенописи; съживяваха се крилата на архангел Михаил, черни, поръбени с червено. След това, привечер, хората си отиваха, угасваха свещите, угасваха и крилата на ангелите, и започваха да чакат пак цяла година…