Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Янакос искаше да доведе и магаренцето си на погребението, защото беше научил от Михелис за завещания ечемик. Ала поп Григорис се ядоса.

— Ама нали и то е божие създание? — възрази Янакос.

— Няма безсмъртна душа — отвърна поп Григорис възмутено.

— Аз, ако бях господ — измърмори Янакос, — щях да пускам и магаретата в рая.

— Раят не е яхър, а дом господен! — извика попът и изпъди Янакос.

— Аз щях да го пусна в рая — мърмореше упорито той, докато вървеше след ковчега, — щях да пусна моя Юсуфчо, но само с едно условие: да не прави фъшкии, та да цапа небето.

И когато гробът беше вече заринат и селяните се пръснаха, Янакос дръпна настрана Михелис и Костандис, не можеше повече да удържи тайната, и им каза:

— Ще ви доверя, братя, едно нещо, ама да го запазите в тайна, никой още не го знае… На лицето на Манольос му дойде някаква лоша болест, нещо като октопод, като муцуна от месо, сякаш някакъв дявол се е лепнал на мутрата му… И аз не знам какво да кажа бре, момчета… Да не би пък Манольос да е светец и чак сега да се разкрива? Защото такива болести прекарвали, чувал съм, само светците и отшелниците.

Сигурно ще е от светост… — каза Костандис. — Светец е, светец, а ние не сме имали и хабер за това толкова години…

— Не пламвай така лесно, Костандис — каза Михелис, който се огорчи, като чу новината. — Чакай първо да претеглим хубаво това нещо, да повикаме и някой лекар…

— Аз казвам — предложи Янакос — в неделя привечер да се изкачим и тримата на планината да го видим… Искам да му занеса и един подарък…

И извади от пазвата си една книжка със златна подвързия.

— Едно евангелие. Изпрати ми го снощи поп Фотис по стария Христофис. Да го четем, казва, четиримата кошничари — така ни нарича на галено, заради четирите коша с храни. Получил спанака с ориз, за който ви казах, яли гладните, и ето, изпраща ни благословията си и това евангелие.

Прекрачваха покритите с лайкучка гробове, в които лежаха прадедите им; пръстта се беше размекнала от дъждеца, миришеше. Поспряха се, вдъхнаха влажния, топъл лъх, краката им се покриха с лек мокър прашец от лайкучка.

Михелис въздъхна; мисълта му неочаквано полетя към годеницата му Марьори; към бледото й изпито лице, към опасаните със сини кръгове очи, към бялата кърпичка, която тя притискаше връз устата си, за да сдържи кашлицата си.

Спомни се, че като малко дете беше дошъл веднъж тук с баща си, когато изравяха от гроба й една девойка, която беше видял някога в къщи, красива, пълничка, със сини очи, с къдрави коси, и се смееше… Застана с баща си край отворения гроб, а гробарят изхвърляше пръстта с лопата и я натрупваше около гроба. Търсеше костите на девойката, а баща й стоеше прав до трапа и държеше едно дървено сандъче, за да ги сложи вътре. И изведнъж гробарят бръкна с две ръце в пръстта и измъкна един череп, целия в кал… Малкият Михелис се разплака. Това ли беше хубавата глава на девойката е къдравите коси? Какво бяха станали очите? Къде бяха устните, които се смееха?

Оттогава, ето вече двадесет години, дойдеше ли в гробищата, не можеше да не си спомни за хубавата девойка и за черепа…

— Какво ти е, че въздишаш, Михелис? — попита Янакос.

Но Михелис блъсна желязната врата с железен кръст отгоре:

— Да вървим! — каза той. Вървяха мълчаливо към селото. Зад тях се чуха тежки стъпки; извърнаха се.

— Панайотарос! — каза Костандис. — И този дивак е дошъл на погребението.

— Научил е сигурно — каза Янакос, — че му е оставил и на него наследство и сега отива в къщата на капитана да вземе гипсовата статуетка на английската кралица и да я изяде.

— Да го изчакаме и да го вземем с нас — предложи Михелис. — Да му кажем две сладки приказки.

Спряха се. Панайотарос, без да поздрави, ускори крачките си, за да ги отмине. От деня, в който съветът на старейшините го беше избрал за Юда, защото имал уж червена брада, не можеше вече да гледа в очите онези, които бяха избрани да бъдат верните и свети апостоли.

„Виж ги ти, казваше, имат и лице да се правят на апостоли! Аз съм по-добър от тях, макар че съм дивак; Защото аз страдам повече, и в къщи, и вън от къщи, и вътре в себе си… Аз, когато остана сам, плача, а те плачат, когато се намират пред други хора… Аз знам какво ще рече любов и ставам за резил и плача, а те, когато обичат, са щастливи и се смеят… Гнус ме е от тях, да пукнат дано! Единият си има магаренцето, другият — кафененцето си, а третият — богатството си и Марьори; аз нямам нищо. Иде ми да подпаля дюкяна си, да изхвърля на улицата жена си и дъщерите си и да убия жената, която обичам. Кой е Юда? Те, дето са се нагласили добре, щастливите, те или аз?“