Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Ех бре, това ли беше всичко? — прошепна той. — Това ли беше, значи, целият ми живот? Ситен дъждец, трима приятели, арабски тръстики… Ех бре, нищо друго ли не ми е останало? А аз си мислех, че съм глътнал света!

Присегна се да вземе чашата с ракия от масичката, но тъкмо в този миг вратата се отвори и ето ти го и агата; беше облякъл официалната си униформа, червените шалвари, сребърните пищови, тузлуците, беше намазал с черна боя мустаците си, беше окачил една копринена кърпа под мишница, сякаш отиваше на сватба. След него вървеше Юсуфчо, бял, пухкав като франзела, закръглен, сънлив, дъвчеше дъвката си, а отзад, със свирепата си мутра, намръщен — сеизинът с тръбата.

— На добър час и попътен вятър, капитан Фортунас! — извика агата в настроение. — Вдишал си котва, казват, тръгваш!

— Разпънах платната, ага, задуха попътен вятър, сбогом!

— Къде отиваш бре, кьосе? — каза агата усмихнат и седна върху дългия сандък. — Къде оставяш бре, горния свят? Седи си още тук. Донесоха ми онзи ден една ракия, само спирт, и ухае на черна мура. Остани да я изпием, пък сетне ще си тръгнеш.

— Прощавай, ти казвам, ага, свърши вече. Вдигнах котва, хванах кормилото, отплувам. Ще я изпиеш сам.

— И къде отиваш, бре? Знаеш ли къде отиваш?

— Дяволите да ме вземат, ако знам; карам напосоки.

— Какво казва бре, гърко, вашата вяра?

— Уууу! — извика капитанът, като махна с ръка. — Ако повярвам на вярата си, отивам право при дявола!

— Агата се засмя. А пък ако и аз повярвам на вярата си, ще отида право в рая. Пълно е с пилаф и жени, и Юсуфчета! Ама има си хас бре, капитане, и двете вери да ни премятат? Светът — не съм ли прав, Юсуфчо? — светът е сън, ракия е животът, пием и се напиваме. Завърта ни се умът, ветропоказателят, и ти ставаш грък, а аз турчин, ага… Зарежи ги тия бре, кьосе, да не се ровим в тях — да ти кажа правото, мързи ме!

Обърна се към закръгленото момче:

— Стани, Юсуфчо, зърнах една дамаджана там, в ъгъла, стани, почерпи ни!

Влезе старата Мандаленя, наведе се към ухото на капитана:

— Капитане, сега ще дойде попът със Светите Тайнства да те причести; не пий ракия.

— Кой поп мари, вещице? Млък! Вземи дамаджаната, почерпи ни.

Старицата измърмори нещо, ръката и трепереше; напълни чашите; стана агата, приближи се до постелята, чукна се с капитана.

— На добър час, кьосе!

— И на теб, ага!

Засмяха се и двамата от все сърце.

— Ако нашият Мохамед — каза агата, като избърса мустаците си, — ако нашият Мохамед и вашият Христос пиеха ракия, а се чукаха като нас двамата, капитане, щяха да стават близки приятели; и нямаше да искат да си извадят очите един на друг… Ама не пиели и потопиха света в кръв… На̀, ние как станахме приятели бре, капитане? Не я ли караме добре? Не прекарахме ли добре?

— Попът идва да ме причести, ага — каза капитанът, чиято глава беше почнала да бучи и му се искаше да затвори вече очи. — Сбогом!

— Чакай, бре, къде отиваш, не бързай; доведох ти Юсуфчо да ти изпее, така на изпроводяк, маането, дето обичаш, за да не си отидеш, бре, неопят… Е, Юсуфчо, карай маането, жив да си!

Извади Юсуфчо пак дъвката от устата си, залепи я на коляното си, и постави мераклийски дясната си длан на бузата. Отваряше вече кръглата си устица, за да подхване маането, но агата протегна ръка:

— Чакай, Юсуфчо; най-напред да изсвири тръбата.

Обърна се към сеизина:

— Отвори вратата! — заповяда той. — Застани на прага, надуй мъжката!

Отвори сеизинът вратата, вдигна тръбата и започна да свири за атака.

— Стига! — извика агата. — Хайде, Юсуфчо, карай маането ни!

Звънна пак ясният сластен глас, заслуша се капитанът, гърдите му се изпълниха с болка и сладост. „Дуня табир, руя табир… Светът е сън, аман, аман!“

Никога досега капитанът не беше почувствувал толкова дълбоко колко е вярно, че животът е сън… Навярно беше спал и беше сънувал, че уж е бил капитан и че е обикалял пристанищата на Бяло и Черно море, и че е ходил на война през 97-а, и че е бил грък и християнин, и че сега, уж, умира… Ала не умираше, събуждаше се, сънят свършваше, съмваше се…

Протегна спокойно ръка:

— Благодаря, ага, само ти разбра мъката ми. Прощавай и ти, Юсуфчо; никога да не се разкапе устата ти, да се превърне в рубин в пръстта!

Агата се развълнува, избърса очите си.

— Хайде бре, капитане, и ако ти виках понякога кьосе, от обич, бре, го правех; прощавай! Хайде, на добър час!

Наведе се, целуна капитана; очите и на двамата бяха овлажнели.

— Ага, и аз не съм знаел, че съм те обичал — каза с тих глас умирающият. — Сбогом!