Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Разбрах, разбрах… Но бърза, ти казвам, и се заяжда с мен… Не мога повече!

Понечи да се закашля, но се удържа; постави кърпичката си на устата. В шепата на Михелис слабата й ръчичка трепереше, цялата в пот.

Михелис я погледна, изплаши се; стопила се беше наистина, изпод покритата й е лек мъх кожа костите й личаха; бъдещият череп ясно се очертаваше.

— Марьори… — промълви той и притисна ръката й към гърдите си, — Марьори…

Сякаш тя се отдалечаваше от него и искаше да я задържи, сякаш беше шепа пясък, който се изплъзваше.

— Михелис — каза девойката, като се мъчеше да сдържи сълзите си, — Михелис, върви, иди на черква; ще дойда и аз след малко… Закъсняхме; върви и дано бог да простре десницата си!

Хвана главата му, притисна я до гърдите си, продължително; цялото й телце трепереше.

— Бог да простре десницата си! — промълви отново тя, прибра се бързо вътре и падна почти в несвяст в прегръдките на старата си дойка.

Михелис отвори полека вратата и тръгна бързо към черквата; сърцето и гърлото му бяха свити.

Блесна черквата, когато той влезе, застана до седалката на баща си, прав. А старият се извърна да му се полюбува.

„Такъв бях и аз — каза си той, — такъв бях и аз едно време… Мръсен живот, как преминаваш като приказка!“

В това време Леньо се среса, напръска с розова вода косата и пазвата си, сложи си жълтата забрадка с червените ресни, която й беше подарил чорбаджията сега, за Великден, и пое по селските улички, за да излезе и хване пътеката за планината Панагия.

Литургията беше свършила, селяните се бяха пръснали по площада, в празничните си дрехи, в празнично настроение и се разхождаха нагоре-надолу; а някои си посръбваха и се смееха в кафенето на Костандис.

А агата седеше пак горе, на балкона си, пушеше си наргилето и пак от дясната му страна стоеше сеизинът с тръбата, а от лявата — Юсуфчо дъвчеше дъвка и го черпеше. Притваряше гурелясалите си очи старият ага и гледаше долу, на площада, селяните, така както овчарят гледа отвисоко стадото си, със снизхождение и нежност. Знаеше, че той е човек, а другите — овце; че той яде месо, а другите пасат трева. И ги оставяше агата да пасат спокойно, та да натрупат вълна, за да се облича, и месо, за да яде.

Леньо се изкачваше по планината и сърцето й сякаш хвърчеше; досещаше се за какво я викаше Манольос, тази седмица щеше да стане сватбата, щеше да свърши най-сетне копнежът и щеше да започне истинският живот — през деня шетането и готвенето, а през нощта прегръщането, и след девет месеца — нани-нани, бебето… Няма да съм вече слугиня, ще бъде жена и майка…

Манольос доста й харесваше, беше кротък, работлив, красив, с руса брадичка, със сини очи, с благо лице, наистина като Христос. Сърцето й хвърчеше, изкачваше преди нея планината, стигаше в кошарата, пърхаше наоколо, кацваше на рамото на Манольос като кротка яребица, пъстра, закръглена, с червени крачка, и го кълвеше гальовно по тила и по шията…

„Сигурно седи сега на онзи високия камък, където свършва нагорнището, и чака. И неговото сърце сигурно хвърчи като моето“ — мислеше си тя.

И наистина на високия камък седеше Манольос и бършеше непрекъснато подутото си лице, което пак се беше напукало и течеше.

„Жал ми е за нея, жал ми е за нея, горкичката — мислеше си той, — но трябва… Трябва да се избавя от всяко изкушение, да се очисти душата ми, да се очисти плътта ми, да стана достоен…“

Ослуша се, чу бързите леки стъпки, подуши във въздуха лъх на розова вода, ноздрите му потръпнаха; познаваше я добре, това беше миризмата на Леньо.

„Пристига, пристига — каза си той, — пристига, ето я!“

Жълтата забрадка се показа, Леньо се поспря, засенчи с ръка очите си, зърна на високия камък годеника си да я чака с наведена глава и забави крачките си.

— Ето я! — каза отново Манольос, вдигна глава, скочи прав и застана неподвижно.

Леньо сведе глава, престори се, че не го е видяла, за да го накара да се втурне и да дойде, както беше свикнала, да я сграбчи през кръста и да й помогне уж да се изкачи… Но днес Манольос стоеше неподвижно.

— Манольос! — извика му тя, тъй като не можеше повече да се сдържи.

Но Манольос не отвърна; стоеше върху камъка, безмълвен, неподвижен.

Леньо се затича, приближи се, вдигна глава, видя го, изпищя:

— Света Богородице!

И се строполи на земята.

Манольос слезе, повдигна я; но тя беше закрила с лявата си ръка очи, за да не го гледа, а с дясната го пъдеше, не му даваше да се докосне до нея.