Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— С дявола ли?

— С дявола.

— Ами ако те гътне?

— Няма да ме гътне; не се бой. Бог е с мен.

— Ти си светец… — прошепна отново Янакос. — Нямаш нужда от никого… Остани със здраве, ала аз отново ще дойда да те видя, да си го знаеш.

— Ако можеш да издържиш, Янакос…

— Мога, мога… Със здраве!

За миг му дойде странната мисъл да сграбчи ръката на Манольос и да я целуне; но се въздържа. Прекрачи прага, отвърза магарето си, което размахваше доволно опашка, и без да се извърне, пое по надолнището.

— Загадка е светът — мърмореше си той, като слизаше от планината, — голяма загадка… Не можеш да различиш господа от дявола… Много пъти — боже, прости ме! — имат еднаква мутра!

На другия ден, още преди да се съмне, Манольос побутна с крак Никольос, който спеше блажено по гръб, на двора.

— Никольос, ставай! Искам да ми свършиш една работа! Острата глава на овчарчето се надигна стреснато; отвори клепачи и бялото на очите му просветна страшно в утринната дрезгавина.

— Какво искаш? — изръмжа то и се прозя.

— Стани, измий се, за да се разсъниш, и сетне ще ти кажа… Хайде, добро утро!

Слугата стана, като мърмореше, протегна се, коремът му блесна, бронзов. Ръцете, бедрата, прасците му бяха покрити с лъскави черни косми. Миришеше на мащерка и пърчотина.

— Прекръсти се — каза Манольос. — Дори да не се кръстиш никога, Никольос, днеска трябва.

— Я зарежи това, чорбаджи… — каза Никольос.

Протегна се отново, та ставите му изпукаха. В планината, където беше отраснал с овните, никога не му беше дошло наум да се прекръсти, нито пък да отиде на черква. За какво му бяха всички тези неща на Никольос? Той искаше да бъде добре, да се ожени, като му дойде времето, да направи деца, да си има свои овце и да остарее як и кичест като дъб… Кръстовете и Богородиците бяха за хората от полето.

Манольос седна на прага и зачака Никольос да се измие и разсъни; беше взел през нощта едно страшно решение; не беше мигнал, цяла нощ в него се бяха борили бог и дяволът; на разсъмване бог беше победил и Манольос беше станал и побутнал Никольос е крак.

— Заповядай! — каза Никольос, като оправяше с пръсти рошавата си коса. — Разсъних се. Казвай сега за какво съм ти.

— Никольос — каза с тих глас Манольос, — слушай ме добре. Не ме гледай, ако те е страх, гледай настрани, но слушай добре какво ти казвам.

— Слушам — отвърна Никольос и се извърна настрани, за да не гледа чорбаджията си.

— Ще слезеш в село, ще отидеш в къщата на големия чорбаджия. Съмна се вече, вратата сигурно е отворена, ще влезеш вътре. Ще минеш през двора, ще свърнеш надясно, към одаята, където се намира станът. Там ще намериш годеницата ми Леньо.

— Леньо ли? — възкликна Никольос и се извърна рязко.

Очите му блеснаха.

— Ще намериш Леньо и ще й кажеш… Слушай добре думите ми, Никольос, набий си ги в ума: „Много здраве от Манольос и си направи труда, казва, да дойдеш на планината; иска да ти каже нещо“. Нищо друго; кажи й това и веднага си тръгни… Разбра ли?

— Разбрах, лесна работа; отивам веднага.

И понечи нетърпеливо да се спусне към селото.

— Чакай, диво козле такова! — извика му Манольос и го сграбчи за ръката. — Ако те попита как съм, кажи й, че съм добре; да не си и продумал, нещастнико, че съм болен, опичай си акъла!

— Не бери грижа, чорбаджи, не бери грижа; ще й кажа: „Добре е!“, и ще си плюя на петите.

— Тичай!

Никольос полетя надолу и изчезна.

Леньо се беше вече събудила, беше сварила джоджен, сипала беше в него и малко ром и сега се изкачваше по стълбата, за да го занесе на чорбаджията, на стария Патриархеас. Закръглена, рошава, боса, изкачваше се по стълбата и чуруликаше като кадънка.

Старият чорбаджия беше приседнал на дебелата си постеля, гледаше през прозореца селските покриви долу и мисълта му обхождаше всички селяни, чукаше на вратите, влизаше, казваше им по някоя добра дума, продължаваше по-нататък. След това се изкачваше на планината, минаваше бързо над овцете, стигаше до Манольос, кипваше. „Виж го ти него, глава ще ми вдига, келешът му с ратай! Душата му, вика… не била готова душата му… Ей, нещастнико, ако до края на април не вземеш Леньо, ще те изхвърля от къщата си, да се пръждосаш обратно в манастира като евнух. Да пукнеш дано, неблагодарнико! Той обърка акъла на сина ми, той! Жал го било за сиромашията, хора са и те, казва, наши братя! Хубави и свети са всички тези неща, ама да ги слушаш в църквата, да ги казва в неделя попът от амвона; но като се върнеш в къщи, абре кокоша главо, и да ги правиш наистина, трябва да си съвсем побъркан!“