Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Вратата се отвори, влезе Леньо с джоджена. Мисълта на стария Патриархеас се откъсна изведнъж от сина му и се залови за това дяволито, засукано женско, дето му носеше, като се кълчеше, джоджена. Притвори клепачи; гледаше я как се приближава и се любуваше на дръзките гърди, на пълните бедра, на яките колене… „Какво да те правя, женско такова — помисли си той, — като си, май, моя щерка… Като теб беше и майка ти на младини бог да я прости! И една нощ…“

Чорбаджията въздъхна.

— Как си днеска, чорбаджи? — каза Леньо с превзет глас. — Защо въздишаш?

— Как да не въздишам мари, Леньо? Имам си онзи непрокопсаник, сина ми, имам си и Манольос, те ще ме съсипят… Отишла си, казваш, онзи ден в планината да го видиш; и какво ти каза този серсемин?

— Какво да ми каже, чорбаджи! — възкликна Леньо, като въздъхна и тя и седна на края на кревата, в краката на стария. — Сякаш го е омагьосала някоя самодива… Говореше, бръщолевеше, не си намираше думите… И вместо да ме гледа като мъж, ту гледаше в земята, ту вдигаше очи към небето и ги въртеше… Какво да ти кажа, чорбаджи? Защо не го заведеш при поп Григорис да му почете? Не се смей, не е добре Манольос, чорбаджи!

Старият коцкар гледаше как Леньо се поклаща и се черви и въздъхна.

— Обичаш ли го, мари? — попита той и започна да сърба шумно джоджена си.

— Какво да ти кажа, чорбаджи?! Него ми даваш, него вземам; ако ми беше дал някой друг, другия щях да взема. Всички мъже ми се струват еднакви.

— И старите ли, Леньо? — попита дъртакът му с чорбаджия и намигна.

— А, не! — отсече разпасаното женско. — Само младите.

— До колко години? — настоя старият.

— Докато могат да правят деца — отговори без колебание Леньо.

Сякаш беше вече обиграна по всички тези въпроси и имаше определено мнение по тях.

— Брей, акълът ти, Леньо, сече като бръснач! Помни ми думата, ти ще стигнеш далеч; знаеш какво искаш.

Женската се изкикоти, стана; взе празния филджан, тръгна към вратата.

— Кой ден от април сме днеска? — запита старият.

Леньо преброи на пръсти; неделя, понеделник, вторник…

— Двайсет и седми — отвърна тя.

— Е, ще почакаме още три дни да благоволи да ни даде отговор негово превъзходителство Манольос. Ако му мръдне акълът и се откаже от такова парче, не бери грижа, Леньо, ще ти намеря аз по-добър мъж, истински, без души и бабини деветини — дето ще ти напълни двора с деца. Хайде, да си жива; мисля да стана днеска и да отида на черква; да пообиколя и из селото… Донеси ми да се преоблека.

— Дъртият му мискинин! — измърмори Леньо, докато слизаше по стълбата и се кикотеше, сякаш я гъделичкаха. — Изядаше ме с очи… Ама на, на кълна се, ако не ми беше баща, щях да го накарам аз този дърт пръч да се венчае за мен, па макар и да не може да прави деца; не се е свършил светът, други могат. Ала дяволът прави нещата наопаки; както и да е, добър е и Манольос!

В този миг на прага на външната врата се появи Никольос. Беше разгорещен, от цялото му тяло сякаш се вдигаше пара, дворът се изпълни с пърчотина. Той наистина приличаше на изправен пръч, лъскав, с мътен поглед, възбуден, и същевременно и на младичък архангел. Леньо го видя и се спря; изплаши се.

— Кой ли е пък този! — измърмори тя. — Ако е овчарчето Никольос, колко е пораснало и подивяло само, и как мирише! Започнали са да му никнат и мустаци!

— Какво искаш? — извика тя. — Ти ли си Никольос?

— Аз съм Никольос! — отвърна овчарчето като пресипнало петле.

— Брей, пък ти си станал същински мъж! Какво искаш?

— Манольос ме прати рано-рано да ти съобщя нещо; и дойдох.

— Манольос ли? — възкликна Леньо и сърцето й заби.

Приближи се към Никольос.

— Не викай — каза тя, — не си на планината; говори по-тихо; какво ти заръча да ми кажеш?

— На, много здраве, каза, от Манольос и да заповядаш горе на планината; искал да ти каже нещо.

— Това ли е всичко? Добре, ще дойда, да му кажеш… Чакай, не си тръгвай; ами как я кара той бре, Никольос?

— Добре я кара, добре я кара! — извика Никольос и си тръгна тичешком, като остави след себе си остра миризма, сякаш беше минал пръч.

Михелис излезе на двора. Беше пременен в чорбаджийските си празнични дрехи, гладко избръснат, хубаво сресан, беше се нагласил да отиде на черква да чуе евангелието и да види Марьори. Блестеше сред двора като орел. Леньо се поспря да му се полюбува. „Такъв ще да е бил и баща ми на младини — помисли си тя, — същински свети Георги!“

— Добър ден, Леньо! — каза Михелис, като слагаше калпака, който държеше в ръка. — Отивам на черква.