Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

За миг помисли да влезе вътре, да седне в най-тъмния ъгъл, срам го беше да се покаже на светло в такъв хал пред хората. Отново беше разгледал в огледалцето лицето си. „Само един демон — прошепна той, — само един демон може да бъде толкова грозен!“ Единствено устата му беше спаднала малко, та можеше да говори.

Янакос се изкачваше по планината и си тананикаше… Старият Христофис беше накарал сърцето му да разцъфти; радваше се още, че щеше да се види с Манольос и да се сдобри с него. Тежеше му това, щеше да му олекне…

Манольос стоеше под светлината на следобедното слънце и сърцето му потръпваше. Спомни си устните на Христа, който ги беше стиснал, за да изтърпи болката; стисна и той колкото се може по-силно устните си. „Ще свикна — каза си той, — отначало ще бъде трудно, но полека-лека… Помогни ми, Христе боже!“

Тихата песен на Янакос все повече се приближаваше; и изведнъж се чу радостно, тържествено, тръбата му. Застанал беше на една скала Янакос и я надуваше, за да извести на скъпия си приятел за своето идване.

„Сега ще се покаже — помисли си Манольос, — сега ще ме види; дръж се, сърце!“

— Ей, Манольос, Манольос! — разнесе се радостен глас. — Покажи се!

— Ето ме! — отвърна с колкото се може по-силен глас Манольос и се показа.

Вдигна Янакос очи, разтвори ръце, но щом го видя, остана с отворена уста, без да се помръдне. Потърка очи, не можеше да повярва. Приближи се още малко, вгледа се, нададе вик:

— Манольос, Манольос, какво ти е станало?

Понечи да го сграбчи в прегръдките си, но се изплаши, дръпна се назад.

— Янакос — продума тихо Манольос, — ако не можеш да издържиш, върни се обратно.

Като изрече това, Манольос се запъти към кошарата, за да не гледа лицето му Янакос.

Янакос върза за един нисък пърнар магарето си и го последва. Манольос чу, че приятелят му идва подир него.

— Янакос — каза му отново той, без да се извърне, — ако не можеш да издържиш, върни се обратно.

— Мога, мога… — отвърна Янакос. — Мога, не бягай!

Прекрачи Манольос прага, влезе вътре, затвори прозорчето, сви се в тъмния ъгъл. „Добре издържах — помисли си той, — слава богу!“ Янакос влезе, приседна на прага. Свали си шапката, избърса си потта. Помълча известно време.

— Какво си пострадал, Манольос? — каза той най-сетне, като гледаше надолу.

— Нищо — отвърна Манольос.

— Как нищо? — извика Янакос. — Някакъв дявол се е залепил на лицето ти, Манольос, някакъв дявол, това не си ти!

— Аз съм — отговори спокойно Манольос. — Никога не съм бил по-истински.

Помълча.

— Никога! Никога! — повтори той, като избърса с кърпата лицето си, по което се стичаше жълтеникавата течност.

— Някакъв дявол, ти казвам, се е залепил върху теб! — извика отново Янакос, като се мъчеше да надвие ужаса си. — Гледам те и ме хваща страх от теб… Ставай да се качиш на магарето и да слезем в селото.

— Какво ще правя в селото? Добре ми е тук.

— Ще отидеш при поп Григорис да ти почете, да прогони дявола!

— Само за едно те моля, Янакос; не казвай никому нищо.

— Ще кажа само на попа, Манольос; ако теб те е срам да слезеш в селото, той да се качи тук да ти чете.

— Не, не! — извика Манольос и стана разтревожен. — Трябва да имам тази болест на лицето си, Янакос, трябва…

— Не разбирам — извика Янакос и също стана. — Защо трябва?

— За да се спася, Янакос; иначе няма да се спася… Не ме гледай, не мога да ти обясня.

— Тайна ли е?

— Само бог я знае — отвърна Манольос успокоен и седна отново в ъгъла. — Само бог и аз; и сме се разбрали.

— Ами ако е дяволът? — обади се плахо Янакос.

— Дяволът е, Янакос, добре го каза; дяволът ме е яхнал; слава богу, иначе щях да се погубя…

— Не разбирам, не разбирам! — извика отново Янакос отчаян.

— И аз не разбирах, Янакос, отначало… Но после разбрах; бях отчаян, сега се успокоих. И ме само се успокоих; ами издигам ръце и славя господа.

— Ти си светец… — прошепна Янакос, овладян изведнъж от почит.

— Грешник съм, голям грешник — възрази Манольос, — но бог е всемилостив.

Замълчаха. Чуха се отдалеч звънците на стадото, лаят на кучетата. Слънцето почваше да залязва, стаята се изпълни със синкави сенки. Магарето, разтревожено, че не вижда никъде другаря си, започна да реве тихо, умолително и да го вика.

— Можеш ли да ядеш? — попита Янакос.

— Мляко, с една сламка.

— Никъде ли не те боли?

— Никъде, никъде… Хайде, на добър час, Янакос, стига. И ми дай дума, че няма да кажеш никому нищо… Трябва — чуваш ли, Янакос? — тук, съвсем сам да се преборя.